— По план щяхме да се возим на събирача до Топилката и оттам да се приберем пеша. Но онези от „Санчес“ трябва да върнат събирача дистанционно, а не можем да се свържем с тях.
— Най-добре тръгвайте пеша — казах аз, като избягвах погледа на Санчес.
— Не — каза Сара. — Това може да е диверсия, която цели да ни отстрани. Ще останем тук.
— Ясно.
— Хей… ти още се обучаваш — каза тя. — Не би трябвало да си извън града сама. Има ли обходчик с теб? Кой е с теб?
— Ъъ… връзката се разпада… — Превключих радиото на нашата си честота.
— По-късно ще трябва да обясняваш — каза Дейл.
— На час по лъжичка, моля. Не мога да изям наведнъж цялата кофа лайна — казах аз. — Хайде да отидем при Централния порт и да видим какво става там.
— Да — каза Санчес. — Там ще е влакът. И моите хора.
Дейл се върна на мястото си и подкара отново лунохода. Двете със Санчес седяхме мълчаливо и избягвахме зрителен контакт.
Остатъка от разстоянието Дейл измина с главоломна скорост. Наближихме Централния порт и видяхме, че влакът е скачен към шлюза си.
Санчес се размърда.
— Как ще влезем?
— Обикновено се свързваме по радиото с дежурния обходчик при товарния шлюз — каза Дейл. — Но понеже не отговарят, ще трябва да облека костюма и да използвам ръчните клапани от външната страна.
— Провери и влака — казах аз. — През прозорците му ще можем да видим както става в порта.
Дейл кимна и поведе лунохода през последния, добре утъпкан участък. Подминахме товарния шлюз и спряхме при скачения влак. Прозорците му се падаха доста по-високо от нашите. От мястото си виждахме само тавана на мотрисата.
— Чакайте, мога да осигуря по-добра гледка — каза Дейл, после въведе няколко команди и кабината на лунохода започна да се издига. Оказваше се, че возилото на Боб си има и повдигащ механизъм. И защо да няма? Имаше всички екстри, за които може да се сети човек.
Изравнихме се с прозорците на влака и Санчес ахна задавено. Щях да направя същото, но не исках да го правя пред нея.
Навсякъде се валяха тела, някои на седалките, другите между тях. Една жена лежеше в локва от повръщано.
— Хората ми! — Санчес се замята трескаво в опит да надникне от различни ъгли.
Аз притиснах нос към стъклото с надежда да различа повече подробности.
— Още дишат.
— Дишат? Сигурна ли си? — попита Санчес.
— Да. Погледни онзи със синята риза. Виждаш ли корема му?
— Майкъл Мендес — каза тя и се поотпусна малко. — Да, добре. Диша.
— Изпокапали са по местата си. Не е като да са тичали към шлюза или нещо такова.
Дейл посочи вратата, която свързваше влака с порта.
— Влаковият шлюз е отворен. Виждате ли кенийското знаме на перона?
Сбърчих чело и казах:
— Въздухът.
Санчес и Дейл ме погледнаха.
— Във въздуха е. Нещо не е наред с въздуха. Всички във влака са били добре преди кондукторът да отвори шлюза. После са изгубили съзнание.
Дейл взе да кърши ръце.
— Точно когато прецакахме Топилката. Не може да е съвпадение.
— Естествено, че не е съвпадение! — повиши глас Санчес. — Топилката ми има въздуховод директно към животоподдържащите системи на Армстронг. Откъде идва въздухът според вас?
Стиснах я за раменете.
— Но подаващите ви системи имат защита, нали? Предпазни клапани и така нататък?
Тя плесна ръцете ми.
— Предвидени са да спират течове, а не да издържат на силна експлозия!
— О, боже, о, боже, о, боже… — проплака Дейл. — Взривът е бил ограничен от мехура на Топилката. Взривната вълна не е имало къде да отиде. Заварките ти са били прекалено добри. Въздуховодът е бил единственото място, което да поеме вълната. Ох, мамка му!
— Чакай, не — казах аз. — Не, не, не. Не може да е така. Центърът за системна поддръжка следи входящия въздух, нали? Не е като да го изпомпват директно в града?
— Така е, права си — каза Санчес и сякаш се поуспокои. — Проверяват концентрациите на въглероден диоксид и въглероден моноксид. Следят също за хлор и метан, в случай на теч в моята топилка.
— Как го правят? — попитах.
Санчес отиде при друг прозорец да погледне оттам изпопадалите си служители.
— С течни съединения, които си променят цвета при наличие на нежелани молекули. Има и компютър, който следи показанията и реагира на секундата.
— Значи става въпрос за химия — казах аз. — Това е твоята стихия, нали? Ти си химичка, нали? Възможно ли е експлозията в Топилката да е предизвикала нещо друго? Нещо, което животоподдържащата система да пропусне?
— Ами… — каза тя замислено. — Имаме калций, хлор, алуминий, силиций…