Кабинетът му в Горен Армстронг 4 беше само на няколко минути крос от лабораторията на ИАКИ. Крос, който… а бе, сюрреализъм в най-висша степен. Тела навсякъде, по коридорите, на праговете. Като сцена от апокалипсис.
Не са мъртви. Не са мъртви. Не са мъртви… Повтарях си го като мантра, за да не оцапам гащите.
Отправих се към четвърто ниво по рампите. Асансьорите най-вероятно щяха да са задръстени с тела.
Непосредствено до рампата на четвърто ниво има широко пространство, наречено Скалния парк. Защо се казва така ли? Идея си нямам. Хукнах през парка и взех, че се спънах в някакъв тип, който лежеше на една страна, забил лице в туристка, която държеше в прегръдките си детенце. Беше се свила на кравай около малкото като последна отбранителна линия. Изправих се и хукнах отново.
Набих спирачки пред кабинета на Руди и влетях вътре. Руди седеше на стол зад бюрото си, горната половина на тялото му — просната върху плота. Дори в безсъзнание изглеждаше нащрек. Заех се да му пребъркам джобовете. Трябваше да намеря джаджата му.
Зачовърка ме нещо. Нещо, което бях забърсала с поглед, без да го регистрирам на съзнателно ниво. От онези предупреждения, които долавяш инстинктивно, усещане, че нещо „не е наред“. Но то пък какво ли беше наред в момента. Нямах време за подсъзнателни дивотии. Град имах да спасявам.
Намерих джаджата на Руди и я пъхнах в джоба си. Обаче онзи гласец в главата ми отново се обади, по-настоятелно този път. „Нещо не е наред, по дяволите!“ — писна той.
Отделих секунда да огледам стаята. Не видях нищо особено. Малкият спартански офис на Руди изглеждаше както винаги, а аз го познавах добре — водили са ме тук десетки пъти в бунтарския ми, пардон, тъпанарския ми пубертетски период, а аз имам отлична памет. Всичко си беше на мястото. Всичко.
Само че на излизане от офиса просветлението ме застигна… във вид на удар с тъп предмет по тила.
Главата ми изтръпна, погледът ми се замъгли, но не загубих съзнание. Ударът само ме бе закачил. Няколко сантиметра по-наляво и щяха да ми събират мозъка с лопатка. Залитнах напред и се обърнах да видя кой ме е нападнал.
Алварес — с дълга стоманена тръба в едната ръка и кислородна бутилка в другата. Маркуч свързваше бутилката с устата му.
— Еба си майтапа! — казах аз. — Да има един буден в целия град и това да си ти!?
Той замахна отново с тръбата. Приклекнах.
Кой друг всъщност. Естествено, че ще е Алварес. Точно това се беше опитвало да ми каже подсъзнанието. Офисът на Руди си беше същият, да. С Алварес, уж заключен във въздушното убежище.
Съобразих какво е станало. Убежището беше предпазило Алварес от хлороформа. След като Руди е припаднал, арестантът е откъртил еднометрова тръба от убежището и с нейна помощ е насилил дръжката на шлюзовата врата. Колкото до веригата и катинара от външната страна, те нямаха шанс пред лост с такава дължина и якост.
Алварес може и да не беше химик, но не е нужно да си гений, за да се сетиш, че нещо не е наред с въздуха. Или това, или прозрението го е осенило, щом е усетил замайването от хлороформа. Така или иначе, в убежището имаше кислородни бутилки и маркучи. С тяхна помощ си беше спретнал портативна животоподдържаща система.
И сякаш това не стигаше, единият край на тръбата беше остър и назъбен — там, където Алварес я беше отчупил. Идеално. Биячът не просто имаше бухалка. Имаше копие.
— Изтича газ — казах аз. — Ако не го оправя, всички в града ще умрат.
Той се метна към мен без колебание. Беше убиец със задача. Професионализмът му заслужаваше възхищение.
— О, майната ти! — казах аз.
Той беше по-едър, по-силен и за разлика от мен умееше да се бие. Освен това беше въоръжен с остра метална пръчка.
Обърнах се, уж че бягам, но после го изритах заднешком. Надявах се това да осуети атаката му и точно така стана. Вместо да ми смаже черепа, той само замахна с тръбата покрай мен. Накратко — бях с гръб към него и за един кратък миг ръката му се озова пред лицето ми. Добра възможност да го обезоръжа — и вероятно единствената.
Стиснах ръката му с две ръце и я извих навън. Класическа хватка за обезоръжаване, която със сигурност трябваше да свърши работа, обаче не стана. Той просто посегна с другата си ръка покрай мен, хвана тръбата и я притисна към гърлото ми.
Беше силен. Много силен. Не можех да се меря с него, макар ръката му да беше ранена. Стисках на свой ред тръбата, успях да провра и двете си ръце между нея и гърлото си, но металният прът въпреки това се впи в гръкляна ми. Не можех да дишам. Когато се случи нещо такова, паниката ти е в кърпа вързана. Мятах се безуспешно няколко секунди, после мобилизирах волята си до последната троха. Самообладание му е майката.