Алварес или щеше да ми счупи врата, или първо да ме задуши и после да ми счупи врата. Дихателната маска нямаше да ми помогне — въздухът не можеше да мине през смазаната ми трахея. Но въздушният контейнер на колана ми беше друга работа. Тъп предмет, твърд и метален. По-добре от нищо. Посегнах към него.
Боли!
Да махна едната си ръка от тръбата беше ужасна идея. Това намали съпротивата ми наполовина. Тръбата се впи още по-надълбоко в гърлото ми. Краката ми омекнаха и аз се свлякох на колене. Алварес се наведе над мен, без да намали и за миг натиска си върху тръбата.
Обгърна ме тъмнина. Само ако имах още една ръка.
Още една ръка…
Мисълта отекна сред мъглите в главата ми.
Още една ръка.
Още една ръка.
Твърде много ръце.
Алварес имаше твърде много ръце.
Какво?
Очите ми се отвориха рязко. Алварес имаше твърде много ръце!
Допреди секунда държеше тръбата в едната си ръка и кислородната бутилка в другата. Но сега държеше тръбата и е двете си ръце. Значи беше оставил бутилката на пода!
Призовах малкото сила, която ми беше останала, запънах крака и направих опит да се метна напред. Тръбата се впи още по-силно в гърлото ми, но това беше добре, защото болката ми помогна да остана в съзнание. Дръпнах отново напред, по-силно този път, и най-после успях да наруша равновесието му. Двамата политнахме презглава, аз се оказах отдолу, той — върху мен.
А после чух най-сладкия звук в живота си.
Алварес се разкашля.
Хватката му леко се отпусна, после се чу нов пристъп на кашлица. Успях да провра брадичка под тръбата и натискът върху гърлото ми най-после изчезна! Поех си дъх като за последно, смучех жадно през дихателната си маска. Черната мъгла около мен се разсея.
Стиснах с две ръце тръбата и дръпнах силно напред, като повлякох Алварес със себе си. Той не пусна тръбата, но хватката му доловимо отслабваше.
Измъкнах се изпод него и най-после успях да се обърна и да го погледна. Той лежеше свит на пода и кашляше ли, кашляше.
Точно както се бях надявала, мръсникът беше оставил бутилката, за да ме удуши. Когато го повлякох напред, маркучът се беше обтегнал и беше изскочил от устата му. Трябвало е да избира — или да стиска с две ръце тръбата, или да посегне с едната към въздушния маркуч. Избрал беше тръбата. Сигурно се беше надявал да ме удуши бързо и да стигне до маркуча, преди самият той да загуби съзнание.
Сега посегна с една ръка към маркуча, но аз го хванах за яката и го повлякох по пода. Той се разкашля отново, лицето му прежълтя. Наведох се и изтръгнах тръбата от ръката му веднъж и завинаги.
Алварес падна по очи. Време беше съдията да брои до осем. Останах наведена няколко секунди да си поема дъх, после се изправих.
Ярост кипна в сърцето ми. Пристъпих към него с тръбата в ръце, с острия край напред. Алварес лежеше безпомощен на пода — доказан убиец, който току-що се беше опитал да ми свети маслото. Един удар между четвъртото и петото ребро отляво… право в сърцето… Замислих се, честно. Изкуших се. Не се гордея с това.
Стоварих пета върху дясната му ръка над лакътя. Костта изхрущя счупена.
Това беше по в мой стил.
Нямах време за губене, но не можех да рискувам с този гадняр. Извлякох отпуснатото му тяло през прага в офиса, после избутах Руди да не ми пречи и прерових бюрото му за белезници. Закопчах Алварес за здравата ръка към дръжката на въздушното убежище, а ключа метнах в коридора. Пак заповядай, Руди.
Проверих на джаджата си колко време ми остава. Трийсет и пет минути.
И не е като да разполагах с всичките до 00: 00. Срокът беше приблизителен. Надявах се Санчес да е преувеличила малко опасността. Но дори и така, някаква част от двете хиляди пострадали хора в града със сигурност щеше да издъхне предсрочно.
Прибрах тръбата в „ножница“ — демек подпъхнах я под колана си, върху гащеризона. Алварес беше в безсъзнание, дишаше наситен с хлороформ въздух, ръката му беше счупена и беше закопчан с белезници. Обаче никакви рискове повече. Никакви шибани засади.
Хукнах към Центъра за системна поддръжка. Дишането ми беше затруднено, усещах гърлото си отекло отвътре. И нищо чудно. Сигурно имах гигантска синина, но отокът не беше толкова голям, че да ми затвори трахеята. Само това имаше значение.
Усещах стомашен сок в гърлото си, но нямах време за почивка. Беше като бягане с препятствия, само дето моята писта беше осеяна с тела. Увеличих подаването от бутилката, за да вкарам повече кислород в изтерзаните си дробове. Не помогна особено (този номер не работи, когато така или иначе дишаш само кислород). Но ако не друго, повишеното налягане гарантираше, че няма да вдишам от замърсения с хлороформ въздух, който иначе би могъл да проникне през „херметизираните“ с тиксо ръбове на маската ми. Пак добре.