Плясък. Съвсем тихичък. Просто смешен, но достатъчен, за да се озове момчето на дъното на цистерната.
Алфред с подвита опашка тихомълком се изнизва, призван да изпълни друга важна задача.
— Защо толкова държите на това парче земя и на тази разнебитена къща? — пита Бабинка.
— От сантименталност. Земята принадлежеше на родителите ми — хладно отвръща деловият човек.
— Знам. Но тъкмо родителите ви щедро я преотстъпиха на съпруга ми, като дар за всички добрини, които е сторил за този край. Нима не зачитате волята на покойните си родители? — пита бабата.
Давидо явно е притеснен.
— Покойници! Не са покойници, а изчезнали. И те като мъжа ви изчезнаха и ме оставиха съвсем сам — кипва Давидо.
— Родителите ви не са ви изоставили, мило момче, те загинаха във войната — уточнява кротко Бабинка.
— Все едно, резултатът е същият! — отвръща той настръхнал. — Оставиха ме сам, значи сам трябва да оправям нещата си. И ако вдругиден, точно на обяд, мъжът ви не е подписал този документ и не си е изплатил дълга, ще бъда принуден да ви изхвърля, независимо дали прането ви е сухо, или мокро!
Давидо вирва нос, врътва се на пети и дръпва ядно един чаршаф, за да отбележи триумфалното си излизане от сцената. Той се сблъсква с Артур, целият вир-вода.
Деловият човек изкряква като пуйка, която разбира, че я канят на Коледната трапеза.
— Трябва и него да проснете да съхне! — подигравателно подхвърля той.
Артур само му хвърля един убийствен поглед.
Давидо се запътва към колата си, все така покрякващ, а като се прибави и удълженият му тил, той още повече заприличва на пуяк.
Затръшва вратата, задейства шумно мотора и така превърта колелата, че се образува плътен облак прах, който издухва количката отдолу чак на десетина метра. Мъничкият болид няколко пъти се преобръща, плъзга се леко на заден ход и пада в шахтата на канала.
Без да намалява скоростта, Давидо преминава през градината, следван от гъстия облак, който полепва по прането. Артур и баба му също се покриват целите с жълтеникава прах.
Изтощена от толкова много неприятности, бабата сяда на стълбището.
— Горкото ми момче, боя се, че този път няма да мога да възпра този хищник Давидо — отчаяно казва тя.
— По-рано не беше ли приятел на дядо? — пита момчето, като сяда на стълбите до баба си.
— В началото наистина беше — признава тя. — Когато се върнахме от Африка, Давидо не се отделяше от дядо ти. Залепен като гербова марка. Но Арчибалд никога не му се е доверявал напълно и наистина е бил прав.
— Ще трябва да напуснем къщата, нали? — тревожи се Артур.
— Боя се, че да — признава горката жена.
Артур е потресен от новината. Как ще живее без градината си — място на всичките му игри, единственото убежище, когато е самотен. Не, трябва да намери някакво решение.
— Ами съкровището? Рубините, които матасалаите са подарили на дядо? — пита той, преизпълнен с надежда.
Бабинка с широк жест сочи градината.
— Тук е някъде.
— Искаш да кажеш, че… съкровището е скрито в градината? — смайва се Артур.
— Толкова добре е скрито, че аз прекопах цялата градина, но така и не можах да го открия — признава бабата.
Артур вече е скочил на крака. Грабва малката лопата, която дреме край стената, и се насочва към вътрешността на градината.
— Какво ще правиш, миличко? — тревожи се бабата.
— Мислиш ли, че ще стоя със скръстени ръце цели четирийсет и осем часа и ще чакам този лешояд да ни открадне къщата? — отвръща момчето. — Аз ще намеря това съкровище!
Артур с все сила забива лопатата в един малък тревист участък и започва да разравя като булдозер. Алфред е във възторг от тази нова игра и го окуражава с лая си.
Бабинка не може да сдържи усмивката си.
— Копие на дядо си — прошепва тя.
Едва когато се тупва с длани по колената, разбира, че цялата е потънала в прах. Надига се с усилие и влиза в къщата, навярно да смени дрехите си.
Капчици пот блестят по челото на Артур, който дълбае вече трета дупка.
Изведнъж лопатата му се удря в нещо твърдо. Алфред лае, сякаш предусеща важно събитие. Момчето застава на колене и продължава да рови с ръце.
— Ако си намерил съкровището, ти наистина си най-хубавото куче на света! — казва Артур на кучето си, което прилича на самолет — толкова усърдно върти опашка.
Артур разравя пръстта, хваща предмета и го изтръгва от земята. Алфред е луд от радост. Напълно естествено — това е кокал!
— Не такова съкровище търсим, канибал такъв! — възкликва момчето, преди да хвърли кокала и да започне да копае нова дупка.