Има две допирни точки между съдия-изпълнителя и кучето порода питбул — захапят ли, те никога не пускат жертвата си и се усмихват по един и същ начин на страданието.
Мартен, симпатичният полицай, се чувства задължен да се намеси.
— Вижте, сумата, която трябва да се доплати, е минимална, може все пак да й дадем няколко дни да я събере, нали? — предлага той разумно.
Съдия-изпълнителят изглежда притеснен.
— Бих искал да се съглася, но… съдът постановява неотложно и пълно възвръщане на сумата. Ако не изпълня дословно нареждането, рискувам да бъда санкциониран.
— Разбирам — казва любезно Бабинка, чиято доброта наистина е безгранична. — Хайде, довършете си работата — добавя тя, като се отдръпва, за да може той да мине.
Съдия-изпълнителят изведнъж се чувства посрамен и за кратко се колебае дали да влезе, после решително тръгва напред, но симпатичният полицай го спира.
— Почакайте — казва той и изважда портмонето си. — Ето ви три евро, сметката е точна — довършва той мисълта си, подавайки парите.
Съдия-изпълнителят се чувства като глупак, а човек винаги е изненадан, когато го разбере последен.
— Това… не е точно според правилата, но… поради обстоятелствата, приемам!
Бабинка едва сдържа сълзите си, но достойнството й я кара да се овладее.
— Благодаря, господин офицер… ще ви върна сумата, щом… щом като мога…
— Не се тревожете, госпожо Сюшо, сигурен съм, че щом съпругът ви се върне, ще намери начин да се реваншира — казва той изключително любезно.
— О, аз няма да допусна да не го направи — отвръща Бабинка силно развълнувана.
Полицаят хваща съдия-изпълнителя за рамото и го насочва към вратата.
— Хайде, достатъчно поработихте за днес! Сега да се прибираме.
Съдия-изпълнителят не смее да му противоречи.
— Моите почитания, госпожо — успява да каже той, преди да го вкарат в колата.
Бабата бавно затваря вратата и се застоява там за миг, леко зашеметена.
Телефонът иззвънява точно до Артур. Той вдига слушалката без желание.
— Ало, Артур, миличък, мама е. Как сте? — свисти гласът в слушалката.
— Екстра! — саркастично отвръща Артур. — Двамата с бабчето сме в супер форма!
Бабата се връща в салона и прави знак на внука си — «не им казвай нищо».
— Какво прави днес? — пита машинално майката.
— Подреждах — отвръща Артур. — Нямаш представа колко излишни вехтории може да се натрупат в една къща. Но благодарение на баба изхвърлихме всичко.
— Артур, моля те, не ги тревожи — шепне бабата.
Момчето прави нещо по-добро — чисто и просто затваря телефона.
— Артур! Затваряш телефона на майка си! — възмущава се възрастната жена.
— Съвсем не. Той сам прекъсна — обяснява момчето и се запътва към стълбата.
— Но къде отиваш? Стой тук, тя ще се обади пак след минута.
Артур спира насред стълбището и гледа баба си.
— Те прекъснаха линията, бабче. Не виждаш ли какво става? Ти попадна в клопка. Примката с всеки изминал час все повече се затяга. Но аз няма да се предам! Докато съм жив, тази къща няма да е тяхна!
Навярно Артур беше чул последното изречение в някой приключенски филм, но как само го каза! Той се обръща и гордо изкачва стъпалата. Ако имаше шапка, можеше да го вземат за Индиана Джоунс.
Бабинка вдига слушалката и разбира, че линията наистина е прекъсната.
— Навярно само временно, случва се, когато има буря.
— Не е валяло от месец — обажда се Артур отвисоко.
На вратата се чука.
— Ето, виждаш ли? Сигурно е техникът — успокоява се бабата. Тя изтичва към вратата, зад която чака техник, облечен в работно облекло.
— Добър вечер, госпожо — казва той, повдигайки леко каскета си.
— А, идвате тъкмо навреме — извиква бабата. — Телефонът току-що прекъсна. Смятам, че елементарното възпитание изисква да предупреждавате хората, преди да ги унижавате по този начин!
— Напълно съм съгласен с вас, госпожо — учтиво приема упрека техникът. — Но аз не идвам за телефона, аз съм от електрическата компания.
Той посочва емблемата, зашита върху сакото му — неоспоримо доказателство.
И тъкмо идвам да ви предупредя, че скоро ще ви спрем тока заради неплатени сметки.
Той също й подава официално писмо — Бабинка може вече да направи колекция.
Артур влиза в опразнения кабинет. Освен няколко незначителни предмета, останало е само бюрото, един стол и портретът на дядо му.
Момчето, отчаяно, сяда на стола и препрочита надписа върху лентата, забравена като по чудо. Парчето плат никак не е ценно, макар съветът, който дава, да е безценен.