— Хич не ме гледай жално! Знаеш много добре, че не обичам да идвате в дядовата стая и да му пипате нещата! — казва тя строго и лекичко сваля маската от лицето на внука си.
Ангелската му главица се показва на светло. Баба му се разтапя като сняг на слънце. Наистина, когато е заспало, човек би схрускал това дете с лунички по лицето и с щръкнали коси. Толкова хубаво е да гледаш едно невинно малко човече, безгрижно потънало в сън!
Бабата въздъхва щастливо пред това немирно ангелче, което изпълва живота й.
Алфред леко скимти, сигурно от завист.
— А ти да мълчиш! На твое място бих се спотаила за пет минути — подхвърля му тя.
Алфред сякаш разбира предупреждението.
Бабинка нежно докосва с длани детското лице.
— Артур — нежно шепне тя, но сумтенето се усилва.
Е, значи гласът трябва да е друг.
— Артур! — извиква гръмогласно тя, а стаята ехти. Момчето скача стреснато, объркано, в разгара на битката.
— Помощ! Нападат ни! След мен, момчета! Алфред! Застанете в кръг! — шепне то полусънено. Баба му го разтърсва здраво.
— Артур, успокой се! Аз съм! Баба ти — повтаря тя няколко пъти. Артур идва на себе си и като че ли проумява къде се намира и най-вече пред кого.
— Извинявай, бабче… Бях в Африка.
— Виждам — усмихнато отговаря тя. — Хубаво ли беше пътуването?
— Чудесно! Бях с дядо при едно африканско племе. Негови приятели — казва той тайнствено.
Баба му кимва и подхваща играта.
— Бяхме заобиколени от десетина свирепи лъва, изскочили кой знае откъде!
— О, Господи! И какво направи, за да се измъкнеш от това положение? — уж се тревожи бабата.
— Аз ли? Нищо — отговаря скромно момчето. — Дядо направи всичко. Той разгъна широкото платно и го опънахме насред саваната.
— Платно ли? Какво платно?
Артур скача на крака, качва се на някакъв сандък и се опитва да достигне библиотечния рафт, който го интересува. Той грабва една книга и веднага я разтваря на нужната страница.
— Ето тук. Виждаш ли? Дядо е изрисувал едно платно, което е поставил в центъра. Така свирепите животни обикалят в кръг и не могат да ни намерят. Ние сме като… невидими — казва той със задоволство.
— Невидими, но не и без мирис — спори бабата.
Артур се прави, че не е разбрал.
— Изкъпа ли се тази сутрин? — добавя тя.
— С удоволствие щях да се изкъпя, но се захванах с тази книга. Толкова е интересна, че всичко забравих — признава си той, прелиствайки страниците. — Погледни рисунките! Показват какво е направил дядо и за най-отдалечените племена!
Баба му хвърля едно око на рисунките, които знае наизуст.
— Виждам най-вече, че е бил запленен от африканските племена повече, отколкото от своето собствено — подхвърля тя с чувство за хумор.
Артур отново се захласва по рисунките.
— Погледни ето тази. Той е издълбал невероятно дълбок кладенец и е измислил цяла мрежа от бамбукови тръби, за да се отвежда водата на километри далеч!
— Това е гениално, но римляните са измислили тази водна система много преди него. Нарича се водопровод — припомня му бабата.
Тази страница от историята Артур, изглежда, изобщо не знае.
— Римляните ли? Никога не съм чувал за такова племе — наивно отвръща той.
Бабинка не може да сдържи усмивката си, нито да потисне желанието да разроши косите му.
— Това е едно много старо племе, което живеело в Италия преди много години — обяснява му тя. — Вождът им се наричал Цезар.
— Като салатата ли? — пита Артур с любопитство.
— Да, като салатата — отвръща баба му и още по-широко се усмихва. — Хайде, оправи тази бъркотия, трябва да отидем в града да купим някои неща.
— Това значи ли, че днес няма да се къпя? — радва се Артур.
— Не, това означава, че няма да се къпеш точно сега. Ще се изкъпеш, като се върнем. Хайде, побързай! — нарежда бабата.
Артур подрежда старателно книгите, които е взел, а баба му слага на място африканската маска. Всички тези маски на африкански воини, подарени на съпруга й от приятели, наистина излъчват гордост и достойнство. Загледана в тях, тя навярно си спомня как е обикаляла с него из далечни земи. Но сега го няма. За секунди я обзема тъга, от гърдите й се изтръгва дълбока въздишка, горчива като спомен.
— Бабче, защо дядо замина?
Въпросът отеква сред тишината и прекъсва тъжните мисли на бабата. Тя поглежда Артур, застанал пред портрета на дядо си — с каска и светли дрехи, каквито са носели в някогашните колонии.
Бабата не знае какво да отговори. Винаги става така, когато вълнението я обзема. Отива към отворения прозорец и поема дълбоко въздух.