«Често в думите се крият други думи» — препрочита Артур на глас.
Загадката е тук, пред него. Знае го.
— Помогни ми, дядо. Ако в едни думи са скрити други думи, каква е загадката, която се крие в тях?
Може да пита с поглед дядо си колкото си иска, портретът остава глух и ням.
Бабата е дочела синия лист и го връща на служителя.
— И кога ще ми спрете тока? — пита тя, почти по навик.
— Скоро, предполагам — отвръща техникът точно в момента, в който светлината угасва в цялата къща.
— Наистина много скоро — потвърждава бабата. — Не мърдайте, ще потърся свещ.
Артур драсва клечка кибрит и я доближава до свещта. Образува се малък светъл кръг, като оазис сред пустинята. Момчето слага свещта върху бюрото и се отдръпва няколко крачки, за да види по-добре надписа, ключ към загадката.
— Сега е моментът да се проявя! — казва си той, като предизвикателство.
«Думите… могат… да крият… други думи.»
На светлината на свещта, сложена малко назад, лентата прозира и Артур като че ли забелязва нещо.
Той взема свещта в ръка, качва се на стола и слага свещта зад надписа. Изведнъж върху прозрачната лента се появяват нови думи. Думите, в които се крият други думи.
Лицето на Артур грейва.
— Точно така! — възкликва той.
Опитва се да сдържи радостта си, защото времето напредва. Той прокарва свещта зад лентата и в светлия кръг постепенно прочита скритата фраза. Докато чете, има чувството, че чува красивия дрезгав глас. Сякаш дядо му се е появил внезапно в стаята.
«Скъпи ми Артур, бях сигурен, че мога да разчитам на теб и че ти ще решиш тази проста кръстословица.»
Момчето прави гримаса:
— Не чак толкова проста, все пак — като че ли отговаря то на дядо си.
Гласът на възрастния човек се чува отново.
«Сигурно скоро ще навършиш десет години, щом си толкова хитроумен. Тъкмо обратното, аз не съм много хитроумен. Щом четеш тези редове, значи навярно вече съм мъртъв.»
Артур за миг престава да чете. Дядо му изведнъж оживя, а ето че трябва да си представи, че е умрял! Детето не иска дори и да си го помисли.
«Значи на теб се пада нелеката задача да довършиш започнатото от мен. Ако искаш, разбира се.»
Артур се взира в портрета на дядо си. Доверието, което старецът му гласува, го изпълва с гордост.
— Искам, дядо — тържествено произнася той, преди да продължи да чете.
«Не очаквах друг отговор, Артур. Ти си моят достоен внук» — написал е дядо му.
Момчето се усмихва, изненадано от прозорливостта на възрастния човек.
— Благодаря — отвръща му то.
Текстът продължава: «За да стигнеш до страната на минимоите, трябва да знаеш кой ден ще се осъществи следващото преминаване. То се случва само веднъж годишно. За да узнаеш кога именно, трябва да вземеш вечния календар, който е в бюрото ми, и да пресметнеш десетата луна през годината. През нощта на десетата луна, точно в полунощ, светлината ще ти покаже пътя към страната на минимоите.»
Артур не вярва на ушите си. Значи всичко, което си представяше, е вярно. Заровеното съкровище, минимоите и… принцеса Селения.
Той лекичко въздъхва, после се окопитва и тръгва право към бюрото, за да открие календара.
За късмет антикварят го беше оставил.
Артур го прелиства набързо и брои пълнолунията:
— Седем… осем… девет… десет!
Поглежда на коя дата отговаря това пълнолуние.
— Трийсет и първи юли. Рожденият ми ден! Значи… днес! — изведнъж се сеща той, смаян от съвпадението.
Момчето поглежда стенния часовник. Той показва двайсет и три часа и трийсет и шест минути.
— Значи след двайсет минути! — извиква то уплашено.
На светлината на свещта бабата подписва документа, който любезно й подава техникът.
— Ето, розовият лист е за вас, синият — за мен. Един за момчетата и един за момичетата — опитва се той да се шегува, но шегата увисва във въздуха. Бабинка е застинала като мраморна статуя.
— За да ви включат отново тока, трябва само да отидете в централата между девет и осемнайсет часа, с чек в ръка, разбира се.
— То се знае — потвърждава бабата, преди да попита с любопитство:
— Я ми кажете, вие как така още сте на работа по това време? Осемнайсет часът отдавна мина, нали?
— Повярвайте ми, никак не ми е приятно. Но от централата ми наредиха — признава си служителят. — Искаха на всяка цена да мина тази вечер. Те дори ми платиха тройно за извънреден труд! Сигурно някой ви има зъб в Е. Д.