— Е. Д.? Какво е това? — пита бабата.
— Електрокомпания «Давидо» — уточнява техникът.
— А, сега ми е ясно — въздъхва възрастната жена.
Изведнъж се чуват удари, идващи от първия етаж. Навярно удари с чук.
Техникът трепва, но пак опитва да се шегува.
— Май не съм единственият, който работи извънредно?
— Не. Това са призраците — казва Бабинка толкова уверено, че не би могло да се прокрадне никакво съмнение. — Къщата е пълна с призраци. Но вие трябва час по-скоро да изчезнете, защото те не понасят никакви униформи.
Техникът се оглежда от глава до пети — да, той е в униформа. Друг няма. Усмихва се кисело, съмнява се, но предпочита да си тръгне.
— И таз добра! Хайде, оставям ви — казва той, отстъпвайки заднишком в посока към градината. Щом светлият кръг на свещта вече не го достига, той хуква към колата си.
Бабинка се усмихва, хлопва вратата и се ослушва, за да разбере откъде точно идват ударите с чук.
Шеста глава
Артур удря като луд по една пружина, забита в стената. С помощта на чук, разбира се.
— Двайсет и осем… двайсет и девет… и трийсет! — задъхано брои той.
Последният удар е по-силен от другите и в резултат една дъсчица отскача от стената. Парчето дърво е прикрепено за въртяща се ос. Това е вратичка към скривалище, съвсем, съвсем мъничко.
Артур пъхва ръката си в празното пространство и измъква оттам една хартийка. Разгръща я и прочита: «Браво. Ти разреши втората загадка. Ето и третата. Последната. Старият радиатор. Върти крана надясно толкова пъти, колкото са буквите в името ти. После направи в обратна посока четвърт завъртане.»
Артур застава под прозореца и прикляква край стария радиатор. Хваща крана и започва да го върти.
— Артур! А… Р… Т… У… Р…!
Момчето се старае. Няма време да поправя грешки.
— А сега… четвърт завъртане наляво!
Момчето разтрива длани и поема много дълбоко дъх, сякаш да се подготви за най-лошото.
Най-лошото се случва. Идва откъм вратата. Бабинка се втурва в стаята и Артур подскача от изненада.
— Какво пак майсториш? Какви са тези удари с чук? — пита бабата, крайно изтощена от този отвратителен ден, който просто не свършва.
— Аз… поправям дядовия радиатор! — смутолевя Артур.
— Посред нощ? През лятото? — учудва се бабата, без да вярва и една дума от тази лъжа.
— Нищо не се знае. Понякога зимата идва съвсем неочаквано. Ти самата все го повтаряш! — отвръща Артур напълно разумно.
— Вярно. Казвам го. Но обикновено през ноември! — отвръща тя ядосано. — Казвам също, че скоро ще стане полунощ и че е време да спим. И сто пъти съм ти казвала, че не искам да влизаш в тази стая!
— Защо? Тук вече няма нищо — уверено отвръща Артур.
Бабата разбира, че забраната й вече е безсмислена, но продължава да настоява, ей така, по принцип.
— Наистина няма вече предмети… Но спомените са още тук и аз не искам ти да ги смущаваш! — заявява тя. Отива до календара, откъсва страницата с дата трийсет и първи юли и на нейно място се появява датата първи август.
Бабинка слага откъснатата страница в кутийка, върху която пише: «Дните без теб.» За съжаление купчината листа е доста внушителна.
— Хайде, бързо в твойта стая!
Артур с нежелание се подчинява, а бабата заключва вратата и слага ключа на мястото му — върху таблата на нейния креват, под балдахина.
Тя отива при внука си, вече по пижама. Отмята завивката и детето се пъхва в леглото, без да продума.
— Да ти разкажа ли нещо набързо, някоя кратка история, за пет минути, не повече — пита мило бабата, за да заглади вината си.
— Не, благодаря. Уморен съм — отвръща Артур и затваря очи.
Бабинка е малко изненадана, но не настоява. Тя взема свещта и излиза от стаята, осветена от луната.
Щом вратата се затваря, момчето скача от леглото, изпънато като струна.
— Твой ред е, Артур! — казва си той, за да се окуражи. Открехва вратата и наостря слух. Дочува шума от душа. Бабинка използва последните литри топла вода.
Момчето се промъква в стаята й. От открехнатата врата на банята излиза пара. Артур бавно пристъпва, като с пръстите на крака си опипва паркета, да не би да скръцне. Той стига до леглото с балдахина и протяга малката си ръка, за да вземе ключа. С поглед, впит във вратата на банята, той тръгва заднишком към изхода.
Но изведнъж се блъсва в нещо и уплашено извиква. Това не е нещо, а някой. Неговото бабче. И баба, и внук са еднакво хитри, но тя е трупала опит цели петдесет години повече.
— Изплаши ме — казва детето. — Мислех… че се къпеш.