— Виждаш, че не. Бях в салона, да си взема капките за сън — отвръща тя, разклащайки шишенцето. — И те съветвам моментално да се върнеш в леглото, иначе ще те накарам да изпиеш цялото шише!
Бабинка измъква ключа от ръката на Артур и той веднага отива в стаята си. Тя въздъхва, слага ключа отново на мястото му и на свой ред отива в стаята на внука си. На светлината на свещта различава детето, сгушено в кревата, завито до брадичката.
— Заспивай, вече е почти полунощ.
— Знам — отвръща Артур. Обзема го тревога — времето напредва, а той нищо не прави.
— Ще заключа вратата. Така няма да се изкушаваш — кротко обяснява баба му.
Съвсем отблизо се чува как Артур, изпаднал в паника, преглъща притеснен. Но баба му е твърде далеч, за да го чуе. Тя му се усмихва и заключва вратата.
Артур отмята завивките и веднага става. Връзва чаршафите един за друг и мята импровизираното въже от прозореца. Вече е обмислил бягството си. Премята крака през перваза и се спуска по спасителната стълба.
Бабинка поставя свещта върху нощната масичка до кревата. Слабата светлина все пак й позволява да види колко часа показва старият будилник.
До полунощ остава четвърт час. Пламъчето й помага също така да преброи капките си. Само три, на дъното на голяма чаша вода, от която отпива глътка. После слага очилата си върху масичката и ляга в очакване да дойде сънят.
Артур тупва на тревата — платненото въже е прекалено късо, не стига до земята. Той става и хуква към входната врата. Алфред скача, като го вижда да върви към него. Нали толкова старателно пазеше входа — как така господарят му се появи, сякаш е магьосник?!
Вратата е заключена и момчето минава през отвора, направен за кучето. Алфред се чуди и се мае — господарят му върви на четири крака, като него, и използва неговия «вход».
Артур прекосява салона, нахлузвайки по навик пантофките си. Големият стенен часовник отмерва времето и сочи двайсет и три часа, четирийсет и девет минути. Момчето благополучно изкачва стълбите, но пред стаята на баба му — засечка — вратата й също е заключена.
— Дявол да го вземе! — изплъзва се от устата му, но има само няколко минути за размисъл. Поглежда през ключалката и се успокоява, че поне ключът от кабинета е на мястото си. Единствената хубава новина.
— Измисли нещо, Артур, измисли! — повтаря си детето, свито на кравай.
То отстъпва, върти се, озърта се в търсене и на най-малката грапавина, която да му подскаже някаква идея.
Над вратата забелязва малко прозорче, а единият му ъгъл е счупен.
Ето ти идея, Артур!
Той отваря вратата на гаража и влиза, направляван от светлината на джобното си фенерче. Качва се върху масата и взема една от въдиците, старателно наредени до стената.
Алфред пак подскача от изненада, като вижда господаря си да се появява отново, с въдица в ръка. «Какво, по дяволите, ще ловим по това време?» — пита се кучето, не много наясно с часовете.
Артур намира един магнит, залепен за вратичката на кухненския шкаф. Детето пъхва острието на многофункционалното си швейцарско ножче под магнита и го отлепя.
Застанало пред вратата на баба си, то старателно прикрепва магнита към края на въдицата.
«Хитро» — мисли си Алфред, въпреки че не разбира какво ще се лови, и то вътре в къщата.
Без никакъв шум, но с невероятна бързина Артур натрупва едно върху друго ниска масичка и няколко стола, за да достигне прозорчето със счупеното стъкло. Той внимателно се покатерва по това съоръжение и пъхва въдицата през дупчицата.
Кучето вече е напълно объркано — не знаеше, че реката минава през бабината стая.
Артур полека удължава въдицата и насочва края й с прикрепения магнит към ключа, закачен на пирона.
Алфред иска да е наясно какво става. Той се запътва към импровизираната стълба, но паркетът скръцва.
Артур губи равновесие. Опитва се да се закрепи както може. Вътре в спалнята магнитът се залюлява, бутва шишенцето, то пада настрани и съдържанието му започва да се стича капка по капка в бабината чаша с вода.
— Артур, ти ли си? — пита бабата в просъница, като се надига от леглото.
Момчето не смее дори да премигне и се моли Алфред също да не помръдва.
Кучето се е заковало, само потупва с опашка.
Бабинка се вслушва в тишината. Няколко щурчета, две-три жаби в градината. Нищо тревожно, но тази тишина е прекалено дълбока, за да е естествена.
Бабата взема очилата си, без да забележи, че сънотворните капки продължават да се стичат в чашата й. Отваря вратата и поглежда наляво, към стълбата. Вижда само кучето, клекнало самотно насред коридора, все така потупващо с опашка.