Не вижда обаче Артур, точно зад нея, застинал с въдица в ръка на върха на импровизираната стълба.
Кучето продължава да не разбира нищо, но решава да се усмихне.
— Я върви и ти да спиш! — заповядва му бабата.
Кучето подвива опашка и се спуска по стълбата. Добре, значи разбра.
«Какво им става на всички, та не искат да спят тази нощ?! От пълнолунието ли, що ли?» — пита се тя, затваряйки тихичко вратата.
Най-сетне Артур може да си отдъхне. Истинско чудо е, че не го откриха.
Бабинка сваля очилата си и ги слага на нощната масичка. Грабва чашата с вода, в която се е изляло шишенцето със сънотворно, и я изпива наведнъж, като се мръщи.
Ефектът е моментален. Бабата се просва напреко на кревата, без да има време дори да се пъхне под завивките.
Артур пак се залавя със странния си риболов, а Бабинка вече похърква.
Магнитът бавно се насочва към ключа и го привлича. Пиронът, на който е закачен, изглежда не е съгласен и се противопоставя на тази кражба. Артур бърчи вежди и премерва всяко движение, за да излезе победител от този дуел с пирона.
Алфред незабелязано се изкачва по стълбата, за да види докъде е стигнал риболовът. Той се насочва към Артур, който се извива горе, на импровизираната си стълба.
Кучето отново стъпва върху същата дъсчица от паркета, наистина лошо закрепена. Кракът на масичката хлътва. Съоръжението губи деликатното си равновесие.
— О, не! — простенва Артур.
Всичко се сгромолясва като кула от карти за игра, сред невъобразим шум. Кучето хуква обратно.
Главата на Артур са показва от издънения стол, като на някой оцелял при земетресение. Въздушната вълна от катастрофата е била толкова силна, че вратата на стаята се е отворила. Нали не бяха я заключили повторно.
Артур надниква вътре и вижда баба си, просната на леглото, да похърква блажено.
«Как тази бъркотия не я събуди?» — пита се момчето. То влиза в стаята, отива до леглото и се уверява, че баба му е добре. Щом хърка така, значи несъмнено е жива. Но то вижда преобърнатото шишенце и разбира какво се е случило. Грабва одеялото и завива милата си баба, чието лице, умиротворено от съня, изглежда с трийсет години по-младо.
— Сънувай хубави сънища, бабче — казва момчето, грабва ключа от земята и изчезва.
Седма глава
Артур отново запалва свещта и се спуска към радиатора.
— Четвърт завъртане… наляво — припомня си детето.
То хваща крана и започва да го върти. Един доста шумен механизъм отлепва радиатора от стената и го поваля настрани, освобождавайки по този начин още едно скривалище, много по-голямо от предишните. Достатъчно голямо, за да побере огромен кожен куфар.
Артур издърпва прашния куфар насред стаята. Вътре има великолепен меден далекоглед, сложен в красив кадифен тъмночервен калъф. Най-отпред се вижда голям дървен триножник, върху който се закрепва далекогледът.
Отгоре, под капака — пет африкански статуетки, наредени една до друга. Петима мъже в празнично облекло. Петима бонго-матасалаи.
Артур гледа възхитено съкровището си. Не знае откъде да започне. Взема едно ключе с бележка, върху която пише: «Ключът винаги да е в теб.»
Той слага ключето в джоба си. После разгръща свитъка, върху който са указанията. Това е доста елементарен план, съсредоточен около големия дъб в градината.
Градинското джудже закрива една дупка, в която трябва да се пъхне далекогледът, с главата надолу. После се разстила петоъгълен килим и във всеки край се слага по една статуетка.
Всичко това изглежда доста лесно. Артур проверява дали нещо не е забравил, запаметява набързо прочетеното, после грабва далекогледа и триножника и като ги стисва силно до себе си, излиза от стаята.
Докато прекосява салона, часовникът показва двайсет и три часа, петдесет и една минути. Само девет минути до отварянето на вратата светлина!
Момчето няма никаква представа какво го чака и на какво прилича тази прословута врата, но обзето от желание да изпълни мисията си, следва съвсем точно указанията на дядо си.
Въпреки луната — красива и кръгла, — не се вижда много ясно.
— Трябва ни светлина — обръща се момчето към Алфред, който го следва по петите.
Артур изтичва към стария шевролет и сяда зад волана. Взема ключовете, скрити зад сенниците, и за секунда се опитва да си припомни как се задейства всичко това.
— Защо ме гледаш така? — пита той кучето. — Сто пъти съм виждал баба да го прави!
Той пали мотора. Старата кола кашля и се задавя, несвикнала да я будят посред нощ.