Артур запалва фаровете, но колата, извита настрани, изобщо не осветява стария дъб. Момчето включва на първа, за да потегли, но колата, изглежда, не иска да помръдне. «Ръчната спирачка, глупако» — внезапно се сеща детето. Издърпва с все сила дръжката към себе си и освобождава спирачката. Колата литва изведнъж. Артур крещи и прави усилие да я направлява, докато тя обикаля къщата. Стиснал огромното кормило, с поглед, впит в таблото, той се опитва да избегне дърветата, но не успява да избегне въжето с пране и го повлича заедно с всичко по него.
Две светещи очи под чаршафите се движат сами, пищейки с детски глас — ето един чудесен призрак, от който Алфред побягва с вой.
Въпреки че това привидение вие и пронизва полето с фаровете си, Бабинка все така дълбоко спи и похърква.
Колата все пак се врязва в едно дърво, макар и младо, на годините на Артур. Уплахата е по-голяма от болката. Хубавото е, че светлината на фаровете бие точно в градинското джудже.
Артур се спуска към гипсовото човече и го изтръгва от земята.
— Извинявай, старче — подхвърля му той, преди да го остави встрани.
Джуджето добре е крило и тайната си, и дупката — не много широка, но като че ли бездънна.
Момчето разгъва триножника и пъхва далекогледа в дупката, според указанията, с главата напред. За момент се чувства объркано. Пита се как това странно приспособление може да отвори някаква врата, пък била тя и от светлина?
— Пази тук, отивам да взема останалото — обръща се то към кучето, преди да хукне обратно към къщата.
Алфред гледа към приспособлението, не по-малко объркан от господаря си.
Артур издърпва тежкия килим от дъното на куфара и го нарамва. После го премята през перилата на първия етаж и в салона отново го нарамва.
Стенният часовник неумолимо изпълнява задълженията си и сега показва двайсет и три часа, петдесет и седем минути. Артур разгръща килима и петте му краища се разпростират около далекогледа. Сигурно, погледната отвисоко, тази огромна пъстра морска звезда, разперена върху тревата, е много красива.
— А сега е ред на статуетките — казва си Артур.
Безкрайно внимателно той взема от куфара петте порцеланови статуетки и се насочва към стълбището. Слиза бавно, стъпало по стъпало. «Не бива да счупя нито една, защото ясно е, че в тях се крие цялата магия» — мисли си момчето.
Кучето, останало навън, започва да свиква с призрака, чиито жълти очи все повече отслабват поради липса на бензин.
Но изведнъж върху земята се очертават огромни сенки. Алфред наостря уши и започва да скимти. Сенките се плъзват в жълтеникавата светлина на фаровете. Огромни силуети, по-страшни от призраци.
Кучето хуква с вой и влиза в къщата през малкия отвор във вратата — неговия «вход». Без да си обува пантофки, то тичешката прекосява салона и с все сила се блъсва в краката на Артур, понесъл статуетките.
— О, не — изпищява момчето, което не може да се задържи на крака и се просва на земята.
Статуетките се завъртат за миг във въздуха, преди да паднат и да се разбият на хиляди парчета.
Артур е отчаян. Гледката на пръснатите части от статуетките по пода е непоносима.
Стенният часовник показва двайсет и три часа, петдесет и девет минути.
«Да се проваля толкова близо до целта! Не е честно!» — жалва се детето, неспособно да стане от пода — толкова силно е разочарованието му. То няма вече никакво желание, дори не иска да се скара на кучето си, скрило се под стълбата.
Детето се надига на лакти и забелязва някаква сянка да се движи по пода. То леко повдига глава и вижда пет силуета — огромни, гигантски, — които са принудени да се наведат, за да минат през входната врата.
Артур замира, зяпнал от изненада. Той светва с джобното си фенерче.
Слабият лъч осветява един воин матасалай в национално облекло — набедрена препаска, украшения и амулети по цялото тяло, в косите — вплетени мидички, в ръката — копие. Висок е два метра и петнайсет сантиметра. С внушителна осанка. Четиримата му спътници са малко, съвсем малко по-ниски.
Артур е просто онемял. Чувства се по-малък и от градинското джудже.
Воинът изважда една бележка от джоба си, старателно я разгъва и я прочита.
— Артур? — пита само воинът матасалай.
Детето все още не е на себе си и само глупаво поклаща глава. Вождът му се усмихва.
— Нямаме нито минута за губене. Хайде! — казва воинът, преди да се обърне и да излезе от стаята, насочвайки се към градината.
Артур, като хипнотизиран, забравя всичките си страхове и тръгва след него. И кучето Алфред тръгва след господаря си, твърде уплашено, за да остане само под стълбите.