Петимата воини са застанали във всеки ъгъл от килима. Явно са заели местата на петте статуетки.
Артур разбира, че трябва да застане в средата, до далекогледа.
— А вие… няма ли да дойдете? — пита учтиво момчето, все още неспокойно.
— Само един може да мине и ти ни изглеждаш най-подходящ, за да победиш М. Прокълнатия — отвръща му вождът.
— Малтазар ли? — пита детето, спомняйки си рисунката от прекрасната книга.
Моментално петимата воини допират пръст до устните си, за да му внушат да мълчи.
— Щом преминеш оттатък, никога, никога, никога… не произнасяй името му. Това носи нещастие.
— Добре. Няма проблем. Само М. Прокълнатия! — повтаря си Артур все по-тревожен.
— Твоят дядо тръгна да се бие с него, а на теб се пада честта да довършиш тази битка — тържествено известява воинът.
Артур преглъща от притеснение. Задачата му се струва невъзможна.
— Благодаря за оказаната ми чест, но… може би ще е по-добре да отстъпя мястото си на някой от вас. Все пак вие сте много по-силни от мен — скромно признава детето.
— Твоята сила е вътре в тебе, Артур. Сърцето ти е твоето най-мощно оръжие — отвръща му воинът.
— Така ли? — пита Артур, не съвсем убеден. — Възможно е, но… аз съм още малък!
Вождът му се усмихва.
— Скоро ти ще бъдеш сто пъти по-малък, но от това силата ти ще стане още по-голяма.
Часовникът отмерва първия удар в полунощ.
— Време е, Артур — казва му воинът, отвежда го в центъра на килима и му подава бележката с указанията.
Момчето прочита написаното, но ръката му трепери. Часовникът продължава да отмерва ударите.
Върху далекогледа има три пръстена. Артур хваща първия.
«Първият пръстен — пръстенът на тялото — три завъртания надясно» — чете детето, сдържайки тревогата си. То изпълнява указанието много предпазливо.
Нищо не се случва. Само часовникът удря за четвърти път.
Артур хваща втория пръстен.
«Вторият пръстен — пръстенът на ума — три завъртания наляво.»
Детето завърта пръстена, по-затегнат от предишния.
Часовникът отмерва деветия удар.
Африканският вожд вдига поглед към луната. Изглежда разтревожен — към тях опасно се приближава едно малко облаче.
— Побързай, Артур.
Детето хваща третия, последен пръстен.
«Третият пръстен — пръстенът на душата — пълно завъртане.»
Артур поема дълбоко дъх и завърта пръстена, а часовникът отмерва единайсетия удар до полунощ.
За беда облачето стига до целта си и постепенно скрива луната. Никаква светлина. Артур е завършил завъртането и третият пръстен е на местото си. Дванайсетият удар раздира тишината.
Нищо не се случва. Матасалаите мълчат и не помръдват. Дори вятърът сякаш е стихнал в очакване.
Артур разтревожен гледа воините, вперили поглед в луната. Всъщност те не я виждат, само знаят, че е там, засенчена от сивото облаче, несъзнаващо какво нещастие е предизвикало.
Но вятърът им идва на помощ и полека избутва облачето. Лунната светлина постепенно става по-ярка, после отведнъж силен лъч пронизва нощта, като светкавица, която свързва луната с далекогледа. Това трае секунди, но шокът е толкова голям, че Артур пада възнак.
Отново се възцарява тишина. Привидно нищо не се е променило, освен усмивките по лицата на воините.
— Вратата светлина е отворена! — гордо възвестява вождът. — Можеш да се представиш.
Момчето криво-ляво се изправя на крака.
— … Да се представя ли?
— Да. И се опитай да бъдеш убедителен. Вратата е отворена само пет минути! — добавя воинът.
Артур прави опит да си даде кураж, но не разбира нищо от тази нова задача. Доближава се до далекогледа и поглежда през нето. Естествено, не вижда кой знае какво. Само някаква кафява маса, напълно мъглява. Момчето хваща окуляра и го завърта, за да вижда по-ясно. Сега забелязва една кухина в пръстта, слабо осветена.
Картината скоро става съвсем ясна и Артур може да различи и най-малкото коренче. Изведнъж краят на една стълба се изпречва пред долната страна на далекогледа. Момчето не вярва на очите си. То се отдръпва от окуляра и оглежда пръстта около себе си. Не, няма халюцинации. Наистина в края на неговия далекоглед има стълба, не по-голяма от един милиметър.
Артур отново долепя око до окуляра. Стълбата леко се тресе, сякаш някой се качва по нея. Момчето сдържа дъха си: на последното стъпало се появява съвсем малко човече и слага ръце върху огромната лупа. Това е един минимой.
Артур е потресен. Дори в най-невероятните си сънища не би могъл да повярва, че подобно нещо е възможно.