Вик на ужас се изтръгва от тълпата. Само като се споменава първата буква от името му, всички изтръпват. Каква ли паника би настъпила, ако някой дръзнеше да изрече цялото име!
— Да обсъдим положението! — казва кралят и като по сигнал настъпва шумна бъркотия — всеки говори, без да слуша другия. Това прилича по-скоро на рибен пазар, отколкото на Народно събрание.
— Още дълго ли ще спорят? — тревожно пита Бетамеш.
Кралският пазач леко се извръща към него:
— Охо! Сега започват! — казва той, повдигайки очи към небето. — Остава още: кралският доклад, речите на Мъдреците, клетвата на воина, узаконяването от Краля и след това… пищен банкет! — весело завършва той изброяването, облизвайки се лакомо.
Бетамеш чувства, че е загубен. Размахва ръце напред-назад, за да си придаде малко смелост.
— Народе мой! Нямаме нито минута за губене! — извисява глас кралят, за да въдвори тишина.
— Прав е! — повтаря Бетамеш. — Нямаме минута за губене!
Кралят пристъпва няколко крачки към воина, все така благоговейно застинал пред бъдещия си меч:
— Моментът е тежък и ви предлагам да съкратим протокола и начаса да възкачим на престола онази личност, която според мен притежава всички необходими качества, за да изпълни тази опасна мисия.
Кралят пристъпва още няколко крачки. От ненадейно обзелото го чувство на благоразположение страните му порозовяват, а гласът му става тих и нежен.
— Тази личност, която след няколко дни ще заеме официално моето място начело на това кралство…
Детска усмивка озарява лицето му и го подмладява.
— Разбира се, говоря за принцеса Селения… моята дъщеря.
Той нежно простира дългите си ръце към коленичилия воин.
Девойката бавно се изправя, както го изисква протоколът, и открива ангелското си лице. Тя е още по-хубава, отколкото на рисунката. Буйните й коси на диво животно преливат в бледолилави оттенъци, които чудесно хармонират с бадемовидните й очи с цвета на тюркоаз от Малдивските острови.
С крехкото си, почти детско тяло, тя се старае да си придаде горд вид, представя се за бунтарка, за смел воин, но нейната грация я издава. Тя е истинска принцеса, бледа като Снежанка, хубава като Пепеляшка, грациозна като Спящата красавица, но и хитроумна като Робин Худ.
Кралят не може да скрие гордостта си. Мисълта, че това нежно момиче е негова дъщеря, го кара да поруменее.
Тълпата, в знак на съгласие, бурно ръкопляска. Едва ли някой би се обзаложил, че изборът е плод на широко и задълбочено обсъждане. По-скоро той се дължи на чара на принцеса Селения, който се разпростира навсякъде като благоухание.
Само Бетамеш, изглежда, не се поддава на тези чувства.
«Смелост, Бетамеш!» — казва той на самия себе си.
Кралят прави още една, последна крачка към дъщеря си.
— Принцесо Селения, нека духът на предците ни да ви води! — тържествено се обръща към нея бащата.
На свой ред Селения се доближава, протяга спокойно ръка към меча и тъкмо да хване дръжката, Бетамеш се намесва.
— Татко! — извиква той, разбутвайки тълпата.
Викът пресича порива на Селения и тя тупва ядосано с крак.
— Бетамеш! — процежда тя, стиснала зъби.
Само малкият й брат е способен в такъв тържествен миг да се прави на палячо.
Кралят търси с поглед най-малкия си син.
— Тук съм, татко — казва детето, заставайки до вбесената Селения.
— Нарочно го направи, нали? Не можа да изчакаш десет секунди, преди да си покажеш номерата!
— Имам много важна мисия — оспорва думите й Бетамеш, сериозен до немай-къде.
— Ха! Защото моята мисия не е важна, така ли?! Трябва да извадя магическия меч и да отида да се бия с М… Прокълнатия!
Бетамеш повдига рамене.
— Нали знаеш, че си прекалено горда, за да извадиш този меч от скалата.
— Я ми кажи, господин Всезнайко — отвръща тя обидено, — май в думите ти има малко завист?
— Никак! — отвръща Бетамеш и вирва нос.
— Престанете да се препирате и двамата! — отсича кралят, приближавайки се до тях. — Бетамеш! Това е важна церемония. Надявам се да имаш основателна причина, за да я прекъсваш по този начин.
— Да, татко. Лъчът от горната земя днес се отвори — уверява го Бетамеш.
От тълпата се надига ропот и тя мигновено се раздвижва.
— Кой е посмял?! — извиква кралят с теноровия си глас.
Бетамеш застава пред огромния си баща.
— Казва се Артур — отвръща той със стеснителното си гласче. — Внук е на Арчибалд.
Присъстващите са силно развълнувани. Името на Арчибалд отеква във всяко съзнание. Кралят е леко смутен.
— И… какво иска този… Артур? — пита той.