— Иска да говори пред Съвета. Казва, че голяма беда е надвиснала над нас и че само той може да ни спаси.
Тълпата се разгорещява. Всички са на ръба на паниката. На бунта.
Селения избутва брат си и заема неговото място пред баща им.
— Нашето нещастие се нарича М. Прокълнатия и ние нямаме работа с този Артур. На мен, Селения, принцеса с кралска кръв, се пада задачата да защитя нашия народ.
Без повече да се бави, тя се обръща и отива право при меча. С грациозен жест хваща дръжката и прави опит да го извади от скалата. Но грацията не помага в този вид упражнение — мечът не помръдва и на милиметър. Тогава тя опитва със сила, като хваща дръжката с две ръце…
Нищо не се случва. Оръжието си остава сраснало със скалата.
Девойката опитва пак с ръце, с крака, извива се, криви лице, крещи…
Нищо не става. Тълпата е смутена. Кралят — също. В погледа му се чете дълбоко разочарование и тревога.
Селения, останала без сили, спира за миг, за да си поеме дъх.
— Виждаш ли, прекалено си горделива. Казах ти го! — подхвърля мимоходом Бетамеш.
— О, я млъкни! — отвръща Селения, вървейки към него с изпънати ръце, готова да го удуши.
— Селения! — изкрещява баща й. Принцесата се заковава на място.
— Дъще, много съжалявам! — казва й той нежно. — Ние знаем колко много обичаш народа си, но… на сърцето ти тегнат омраза и желание за мъст.
— Не е вярно, татко — брани се тя с пълни със сълзи очи. Само исках… Бетамеш ме ядоса! Сигурна съм, че ако за минута се успокоя, ще мога да издърпам меча и всичко ще бъде наред.
Няколко мига кралят я гледа недоверчиво. Как да обясни на дъщеря си, без да я засегне, без да я пречупи, че този силен гняв я заслепява.
— Какво би направила, ако М. Прокълнатия застане сега тук, пред теб? — пита най-естествено той.
Селения се опитва да овладее омразата, която напира отвътре, готова да се излее.
— Ще постъпя с него както заслужава — заявява тя.
— По-точно? — настоява кралят, играейки си с нея като котка с мишка.
— Аз… аз… бих удушила този червей! За всички престъпления, които е извършил, и за нещастието, което ни донесе, а също и за…
Селения изведнъж разбира в каква клопка се е хванала.
— Съжалявам, момичето ми, но ти още не си готова. Силата на меча се проявява само в ръце, водени от чувство за справедливост, а не за мъст — обяснява й нейният баща.
— Тогава какво да правим? Да оставим тази гадина да ни нападне, да ни ограби, да изколи и нас, и децата ни! Без нищо да кажем! Без нищо да направим! Без нищо да опитаме! — възмущава се тя, вземайки тълпата за свидетел.
Минимоите са развълнувани — има нещо вярно в думите на малката принцеса.
— Кой ще ни спаси? — виква тя накрая.
— Артур — отвръща й пламенно Бетамеш. — Той е единствената ни надежда.
Селения вдига очи към небето. Кралят размисля. Тълпата се пита какво ще стане. Съветът обсъжда, после прави положителен знак на господаря, който одобрява решението.
— Като се имат предвид обстоятелствата… и в памет на Арчибалд, Съветът приема да изслуша този младеж.
Бетамеш изкрещява от радост, а сестра му, по навик, се цупи.
Тълпата кипи, както става всеки път, когато след положителен застой спектакълът предлага нов развой на нещата.
— Миро, приготви връзката — заповядва кралят.
Малкият кърт веднага започва да действа. Той скача в малкия си контролен център — нещо като дъгообразен работен пулт с множество най-различни ръчки и лостове.
Миро първо набързо пресмята нещо със сметалото си, после издърпва ръчката с номер двайсет и едно. Огромно огледало в рамка от корени излиза от стената, подобно на страничните огледала на колите, с които се наблюдава задното движение. Моментално се показва второ огледало, фокусиращо отражението на първото. Трето огледало се отлепя от тавана и на свой ред улавя отражението.
Миро задвижва всички ръчки една по една и огледалата се появяват отвсякъде, предавайки си един и същ образ през града, през дългия тунел, който води до мястото, където се намира огромната леща на далекогледа, все така опряна в земята.
Общо около петдесет огледала се подреждат, за да уловят образа на тази леща.
Къртът обхваща с две лапи друга ръчка, за да я приведе в действие. Някакво растение се спуска от свода на пещерата, разпуква се като цвете от утринна роса и освобождава четири светещи топки: жълта, червена, синя и зелена. Четири основни цвята, които се сливат и образуват чисто бяла светлина, като силен прожектор, способен точно да възпроизведе образа, отразен в огледалата. Липсва само екранът. Миро издърпва едно шнурче — само то е покрито отгоре с кадифе. Изведнъж огромен екран на руло се разгъва от свода на пещерата, затулвайки небето над града. Разгледан отблизо, екранът представлява великолепен килим от изсушени кленови листа, зашити едно с друго.