— И аз бих искала да знам… — прошепва тя, преди да затвори прозореца. Застоява се още малко край него, наблюдавайки градината през стъклото.
Отдалече й се усмихва едно старо градинско джудже, стъпило здраво в корените на величествен дъб, който царства над местността. Колко ли спомени е натрупал в живота си този стар дъб! Навярно би могъл да разкаже тази история по-добре от всеки друг, но не той, а бабата започва:
— Дядо ти прекарваше много време в градината, край любимото си дърво. Казваше, че е с триста години по-старо от него. Значи старият дъб наистина е имал да му разказва много неща.
Артур безшумно сяда на крайчеца на креслото, в очакване да се наслади на историята, която щеше да чуе.
— Още го виждам как, щом се стъмни, по цяла нощ наблюдава звездите през бинокъла си — започва с нежен глас да разказва бабата. — Пълната луна блести над полето. Беше… възхитително. С часове можех да го гледам, когато беше такъв — вдъхновен, кръжащ като пеперуда, привлечена от светлината.
Бабинка се усмихва, виждайки сцената, запечатана в паметта й.
После доброто й настроение постепенно изчезва и лицето й помръква.
— … И една сутрин бинокълът беше тук… а той беше изчезнал. Скоро ще станат четири години от тогава.
Артур е смаян.
— Изчезна така, без дума да каже, без нищо?
Баба му леко кимва с глава.
— Трябва да е било наистина важно, за да тръгне така, без дори да ни предупреди — подхвърля тя с лека ирония. И плясва с ръце, както се пука сапунен мехур, за да се прекъсне вълшебството.
— Хайде, ще закъснеем! Тичай да си облечеш някой пуловер!
Артур изтичва весело към стаята си. Само децата са способни с такава лекота да преминават от едно вълнение към друго, сякаш и най-тежките събития нямат голямо значение.
Бабата се усмихва на тази мисъл. На нея й е толкова трудно да забрави тъжните събития, дори за няколко минути!
Бабинка пак наглася шапката си. Прекосява градината и се запътва към своя пикап шевролет, по-предан и от старо магаре.
Артур облича в движение пуловера си и като дисциплиниран пътник машинално заобикаля колата. Една разходка с този звездолет, достоен за пионерите на космоса, е винаги приключение за него. Бабинка натиска две-три копчета и превърта ключа, но той заяжда повече и от ръждясала брава.
Моторът хърка, ръмжи, отскача напред, блокира, дави се, отпушва се, сърди се и най-накрая потегля.
Артур обожава кроткото мъркане на стария дизелов мотор, подобно на бученето на раздрънкана пералня.
Кучето Алфред се държи на разстояние от тези перипетии, а това ще рече — от колата. Толкова много шум за такъв нищожен резултат го смущава.
Бабата се обръща съм него:
— Ще може ли, без да те принуждавам, разбира се, да ми направиш по изключение една услуга?
Кучето повдига ухо. Услугите често се възнаграждават.
— Да пазиш къщата — казва му тя повелително.
Кучето излайва, без да му е ясно за какво току-що е дало съгласието си.
— Благодаря. Много мило от твоя страна — отговаря учтиво бабата.
Тя отпуска ръчната спирачка, подобна на показател на железопътен прелез, и насочва шевролета към изхода. Облачето прах показва, че в тази очарователна долина непрекъснато подухва лек ветрец. И колата, поемайки по тесния път, който криволичи към цивилизования свят, се отдалечава в посока на зеления хълм.
Градчето не е голямо, но е много приветливо.
Почти всички магазини са съсредоточени на централната улица. В тях ще намерите само най-необходимото — и в будката, и при обущаря. Когато живееш толкова отдалечено, наистина няма място за излишни неща.
Цивилизацията все още не е засегнала прекалено силно това хубаво градче, което с течение на времето сякаш се е развило от само себе си. И макар главната улица вече да има градско осветление, под няколкото стълба каруците и велосипедите са повече от автомобилите. Същото може да се каже за пикапа на Бабинка. С появата си той предизвиква ефект, достоен за един ролс-ройс. Тя току-що е паркирала срещу магазина, който, не ще съмнение, е най-важният в града. Внушителният надпис на входа гордо известява името на собственика и предназначението на магазина:
Корпорация Давидо.
Хранителни стоки
Значи тук може да се намери всичко.
Артур обича да посещава супермаркета, единствения магазин, който прилича на космическа площадка в този полусредновековен край. А и понеже си представя, че пътува със «Спутник», има някаква логика във всичко това. Дори ако тази логика е присъща само на децата.