Миро натиска друго копче — появява се последното огледало. Неговото отражение се слива с прожектора, а той на свой ред отпраща получения образ върху огромния екран. Едно гигантско око заема целия екран — окото на Артур.
Момчето, все така коленичило в градината, е повече от смаяно — намира се сред Съвета на минимоите, в присъствието на Негово Величество!
Кралят на свой ред също е смутен — какъв ли великан трябва да е човекът, който има такова огромно око!
Селения, в знак на протест, обръща гръб на екрана.
Кралят, възвърнал кралското си достойнство, се прокашля, преди да заговори:
— Хм, е, добре, млади момко, Съветът ви слуша. Говорете, но бъдете кратък!
Артур поема много дълбоко въздух.
— Един човек иска да унищожи градината, в която живеете. Имате само една минута, за да ме пренесете във вашия свят и да ви помогна. След изтичането на този срок няма да мога да направя нищо за вас и ще бъдете напълно унищожени заедно с градината.
Думите преминават над редиците на присъстващите.
Кралят е поразен от новината. Наистина казано кратко… и ясно.
Обръща поглед към съветниците, но те мълчат като риби. Значи сам трябва да вземе решение.
— Дядо ти беше мъдър и велик човек. В негова памет ще ти гласуваме доверие. Събудете водача! — гръмогласно заповядва той, като повдига внушителните си ръце.
Бетамеш изкрещява от радост и хуква обратно към тунела, бутайки пътьом сестра си, все още нацупена.
Миро задейства един златен лост и огромна завеса от червено кадифе покрива грамадния екран.
Девета глава
Артур се обръща към вожда на племето бонго-матасалай.
— Мисля, че успях — стеснително казва той.
Воините нито за секунда не са се съмнявали в това. Но с Алфред не е така — кучето наистина нищо не разбира от тази нова игра, в която участват призраци, високи метър и петнайсет, едно градинско джудже, едно пъстро килимче и един далекоглед.
Бетамеш стремглаво връхлита в залата за преминаване с такава скорост, че още дълго продължава да се плъзга.
Той се спуска към един копринен пашкул, който виси от тавана.
— Водачо! Водачо! Събудете се! Спешно е! — вика той, удряйки с юмручета по пашкула. Никакъв отговор. Бетамеш изважда от многофункционалното си ножче едно странно острие — специално за разрязване на пашкули. С него той отрязва дъното на пашкула.
Водачът, който кротко спи вътре, провесил глава надолу, се плъзга по копринените стени и тупва на земята:
— Ама че работа! — мърмори старият минимой, разтривайки главата си. Опитва се да освободи дългата си бяла брада, заплетена в краката му, после приглажда мъха по ушите си.
— Кой смее да ме буди?!
Старият хитрец забелязва младия принц и засмяното му лице:
— Бетамеш! Шегобиец такъв! Няма ли с какво друго да се забавляваш?!
— Баща ми ме изпраща. За едно преминаване — обяснява детето, тръпнейки от нетърпение.
— Пак ли? — оплаква се водачът. — Какво им става на всички, та са хукнали да преминават точно сега!
— Последното преминаване беше преди три години! — напомня Бетамеш съвсем разумно.
— Нали казвам същото! Тъкмо се опитвах да заспя! — отговаря водачът с прозявка.
— Побързайте! Кралят губи търпение! — настоява принцът.
— Кралят! Кралят! А къде е кралският печат?
Бетамеш го изважда от джоба си и го подава на водача.
— Добре. Това наистина е печатът — заявява той, след като набързо го оглежда.
Той взема кралския печат и го слага в една кутийка, закрепена в стената.
— Сега е ред на луната. Съвсем пълна ли е?
Старият водач дръпва някаква вратичка в стената, нещо като капак на боклукчийска шахта. Там е закрепено едно огледало и то отразява образа на луната — величествена, блестяща и най-важното — пълна.
— Наистина е красива — прошепва развълнуван водачът.
— Побързайте, моля ви! Силата на лунния лъч отслабва!
— Да, добре. Добре! — отвръща той, мърморейки.
Отива до трите пръстена, същите като онези в другия край на далекогледа, които Артур старателно подреди. Но за минимоите откъм тази страна те изглеждат огромни.
Водачът хваща първия пръстен.
— Три превъртания надясно, за тялото — казва старецът.
После хваща втория пръстен.