— Три превъртания наляво — за ума.
Вторият пръстен бавно се завърта до третия.
Водачът хваща третия пръстен.
— А сега пълно завъртане… за душата.
Водачът хваща третия пръстен и започва да го върти, както панаирджия завърта колелото с лотарийните знаци.
Изведнъж лунният лъч се променя — затрептява, подобно на линията на хоризонта, когато става горещо като в пещ.
— Дръж се здраво! — извиква африканският вожд на Артур.
— Да се държа ли? Но за какво да се хвана? — отвръща учудено детето.
Още незадало въпроса, то започва да се смалява с невероятна бързина, за по-кратко време, отколкото да го изречеш.
Артур инстинктивно се вкопчва в лупата. Той залепва гръб за стъклото, но продължава да се смалява.
— Какво ми става? — пита се той ужасен.
— Ти ще отидеш при нашите братя минимоите — отвръща му вождът спокойно. — Но не забравяй, че имаш на разположение само трийсет и шест часа, за да изпълниш мисията си. Ако вдругиден, точно в дванайсет по обяд, не се завърнеш, вратата ще се затвори… за хиляда дни! — уточнява строго вождът.
Артур кимва с малката си главица, която продължава да се смалява.
Стъклото зад него вече е високо като цяла сграда.
Изведнъж въпросната стена става мека и Артур хлътва в нея. Той преминава през лупата и пада в тръбата на далекогледа. Ах, как се търкаля, как се блъска, как се удря навсякъде, като парцалена кукла!
Накрая шумно се удря в последното стъкло, което го отделя от залата за преминаване.
Артур разтрива болното място на главата си, а Бетамеш вече се е покатерил на стълбата. И двете момчета изглеждат изненадани от вида на другия.
Най-сетне Бетамеш се усмихва и прави знак с ръка за добре дошъл.
Артур, малко объркан, също го приветства. Минимоят нещо му говори и размахва ръце, но дебелото стъкло не пропуска нито звук. Бетамеш започва още по-оживено да жестикулира — явно иска да му каже нещо важно.
— Нищо не чувам! — крещи Артур, свивайки длани като тръба пред устните си.
Бетамеш се доближава плътно до стъклото, дъхва отгоре и върху запотеното място рисува с пръстче ключ.
— Ключ ли? — пита Артур, показвайки с жест как се превърта ключ в ключалката.
Минимоят клати утвърдително глава. Артур изведнъж си спомня: «Ах, да, ключът! Който трябва винаги да е с мен!»
Момчето бръква в джобовете си и изважда прословутия ключ с прикрепената към него бележка.
Бетамеш го поздравява и му показва ключалката — на лявата стена. Детето следва указанията и прекосява далекогледа чак до стената, дебела като туловище на кораб.
Артур се колебае дали да пъхне ключа в ключалката, но Бетамеш с жестове го окуражава. Детето вкарва ключа и го превърта.
Начаса някакъв невидим механизъм се задейства и таванът започва да се спуска с впечатляваща бързина.
Артур вдига глава и се взира в тази маса, която стремително и неумолимо се приближава към него. Той е в капан. Таванът ще го смачка. Обзема го паника. Той чука по стъклото и зове Бетамеш на помощ.
Минимоят широко се усмихва и в знак на одобрение вдига палци нагоре.
Артур е зашеметен от такава жестокост. Чувства, че е загубен. Чука с все сила по стъклото, но нищо не се променя.
— Не искам да умра, Бетамеш! Не сега! Не по този начин! — крещи с все сила нещастното момче, останало без дъх. Таванът се доближава и ще го смачка след няколко секунди. Артур гледа Бетамеш право в очите. Жалко, че последният образ, който ще отнесе със себе си, е ухилената физиономия на това дяволско джудже!
Стъкленият таван допира главата на Артур и го принуждава бързо да се просне на земята, за да може да го сплеска по дължина.
Но натискът на стъклото ни най-малко не го смазва — то е съвсем меко и Артур потъва в него, както лъжица потъва в конфитюр. Невъзможно е да се измъкнеш или да помръднеш в тази гъста и желеобразна маса. Само трябва да изчакаш няколко секунди тя да те изплюе от другата страна.
Артур пада от лещата и тупва на земята, омотан в стотици желатинови лепкави нишки, сякаш е паднал в каца с размекнати дъвки.
Момчето е като разглобено, в краката на Бетамеш.
— Добре дошъл в страната на минимоите — казва му малкият принц, щастлив, с разтворени обятия.
Артур се надига криво-ляво и се опитва да се освободи от всички тези нишки, които го омотават. Още не е разбрал, че вече не е малко момче. Превърнал се е в истински минимой.
— Много ме уплаши, Бетамеш. Не чувах нищо и помислих, че ще умра и че ще… — Артур млъква, недоизрекъл думите си.
Отлепяйки една нишка от ръката си, той изведнъж разбира, че тя вече не е такава, каквато е свикнал да я вижда. Артур още не смее да приеме невероятното. Той чисти лепкавите нишки и малко по малко се показва минимойското му тяло.