Миро потвърждава думите му с тъжна въздишка. А кралят продължава:
— Един ден дядо ти тръгна да търси прословутото съкровище. След като кръстоса седемте земи, които образуват нашия свят, той най-сетне го намери, насред забранените земи, в центъра на царството на мрака, в сърцето на остров Некрополис.
Залата потреперва, представяйки си това спускане в ада. Кралят добавя:
— Некрополис се контролира от мощната армия на сеидите, а тя, от своя страна, се подчинява на техния вожд, който властва като абсолютен господар — прочутия М. Прокълнатия.
При споменаването на това име няколко присъстващи припадат. Минимоите са чувствителни.
— И за беда… никой никога не се завръща от царството на мрака — завършва кралят, който привидно търси начин да разколебае Артур.
— Е, още ли си готов да тръгнеш натам? — предизвикателно подхвърля Селения.
На Бетамеш му идва до гуша от тези подмятания и застава между сестра си и Артур.
— Остави го на мира! Той току-що разбра, че е загубил дядо си. Достатъчно е жестоко, не мислиш ли?
Думите отекват в съзнанието на момчето. Не беше ги проумял с такава яснота. Сълзи напират в очите му. Бетамеш вижда, че е направил гаф.
— Ами… Искам да кажа… Нямаме никакви новини и аз… никой никога не се завръща… Затова…
Артур сдържа сълзите си и поема дълбоко дъх — иска сам да си придаде смелост.
— Дядо ми не е умрял! Сигурен съм! — уверено казва той.
Кралят се приближава до него, без да знае как да смекчи отчаянието на това дете.
— Скъпи мой Артур, колкото и да ми е мъчно, боя се, че Бетамеш е прав. Ако дядо ти е попаднал в ръцете на М. Прокълнатия, или на някой проклет сеид от неговата армия, почти няма надежда един ден да го видим отново.
— Не мисля така. М. може да е прокълнат, но сигурно не е глупав. Каква полза от това да се ликвидира един старец? Никаква. Тъкмо обратното — много по-полезно е да задържиш край себе си човек с такива големи познания, един истински гений, способен да разреши всякакви проблеми, нали така.
Кралят е заинтригуван от това предположение, явно не беше му идвало на ум.
— Ще отида в царството на мрака и ще намеря дядо, а също и съкровището! Дори ако се наложи да ги изтръгна от ноктите на този дяволски Малтазар!! — извиква Артур крайно възбуден.
Не си дава сметка, че е изрекъл името, което не биваше никога да произнася. Името, което носи нещастие, а всеки знае, че нещастието идва бързо. В целия град завива сирена. Един пазач се появява пред двореца и крещи с цяло гърло:
— Тревога при централната порта!
Сред присъстващите настъпва най-невъобразимата паника. Минимоите тичат във всички посоки, блъскат се, не знаят къде да се скрият…
Кралят става от трона и веднага тръгва към централната порта — главен вход на града.
Селения слага ръка на рамото на Артур, смутен, че е предизвикал такова бедствие.
— Може да се каже, че ти шумно отбеляза идването си при нас! — изпуска тя хапливите думи, както змия изпуска отровата си. — Не те ли предупредиха да не произнасяш това име?
Горкият Артур кърши ръце.
— Да, но…
— Но господинът прави каквото си знае, така ли?
Принцесата го оставя там, сраснал със земята, без да му даде възможност нито да се оправдае, нито да се извини.
Момчето тупва с крак по земята — толкова го е яд, че допусна такава грешка.
Тълпата се струпва пред централната порта и се налага пазачите да задействат палките, за да си проправят път.
Кралят и двете му деца стигат до внушителната врата. Миро дръпва едно шнурче и се показва малко огледало — нещо като перископ. Къртът се доближава и оглежда какво става от другата страна.
Една дълга тръба, като огромна улица, се точи до безкрай. Всичко изглежда спокойно. Миро лекичко извърта огледалото, за да огледа встрани. Изведнъж една изпъната ръка се появява в полезрението. Вик на ужас се изтръгва от присъстващите. Миро върти дръжката на огледалото, за да сниши образа. Тогава всички виждат един проснат на земята минимой, в доста лошо състояние.
— Това е Гандоло! Лодкарят от голямата река — извиква пазачът, който разпознава горкото човече. Кралят се долепя до екрана, за да се увери в казаното.
— Невероятно! Мислехме, че е изчезнал завинаги в забранените земи! — учудва се той.
— Това доказва, че човек може да се върне оттам — отвръща му хитро Селения.
— Да, но в какъв вид! Бързо отворете портите! — заповядва кралят.
Артур хвърля тревожен поглед върху огледалото, докато пазачите плъзгат дебелите греди, залостили вратата. Момчето се доближава още повече. Нещо го смущава долу, вдясно на образа. Нещо странно, като ъгъл, който се отлепва.