Момчето нищо не чува. То опъва поводите колкото може, но те се скъсват.
Артур полита назад и пада, без да иска, от комара.
— Артур! — извиква Селения и закрива с длани лицето си.
Момчето като по чудо се закача на един корен, увиснал от свода на пещерата. Мюл-мюлът се спуска в тесния тунел и комарът, който го преследва, се удря в стените и свършва според израза: «Беше тук, но вече го няма.»
Единайсета глава
Селения облекчено въздъхва, но гази въздишка я издава. Тя се обръща към баща си, който усмихнато я гледа — усетил е, че дъщеря му не е безразлична към малкия герой. Като вижда, че е разкрита, от очите на принцесата изскачат мълнии.
— Какво толкова? — предизвикателно пита тя, ледена като айсберг.
— Нищо не съм казал! — отвръща кралят, вдигайки ръце, сякаш се предава.
В дъното на своята наблюдателница Миро също се усмихва, като гледа това дете, увиснало на тавана, жестикулиращо като маймунка.
— Малкият ми харесва — признава си той.
Бетамеш се приближава до Артур, заел почти вертикално положение.
— Артур, добре ли си? — вика той по посока на приятеля си.
— Чудесно! — отвръща момчето, на края на силите си.
Още неизрекъл тези думи, коренът, на който виси, се удължава, поддава и се изтръгва. Артур надава протяжен вик, докато пада.
Миро е на поста си. Той задейства лостовете си един по един.
Първото огледало изскача от стената и подхваща Артур, той се плъзга по него, после по друго огледало, което се показва навреме. Пързалянето продължава върху трето огледало, после върху четвърто. Миро отваря огледалата последователно и Артур се плъзга с голяма бързина, сякаш се спуска седнал по стълба — друсва се от стъпало на стъпало. И най-после тупва на прашната земя.
Миро въздъхва облекчено. Кралят също. А лицето на Селения грейва.
Артур е целият в синини, хваща тоягата си и се опира на нея, за да стане. Отдалече биха го взели за старец, подпрян на бастуна си.
— Като си помисли човек… наистина много прилича на теб… — подхвърля Селения на смях.
Бетамеш се притичва на помощ на приятеля си.
— Всичко наред ли е? Нищо ли не е счупено? — тревожи се принцът.
— Не знам. Не усещам задните си части.
Бетамеш прихва да се смее.
Небето над града се е прояснило и много комари вече са повалени на земята. Всъщност останали са само два. Те изникват незнайно откъде и се приземяват в краката на краля.
Селения инстинктивно застава между баща си и тях. Двамата сеиди слизат от комарите и оголват мечовете си.
— Не се безпокой. Не идваме за краля, а за теб… — казва единият, като се хили.
— Няма да получите нито него, нито мен! — смело отговаря принцесата, изваждайки една смешно малка кама. Сеидите се смеят с цяло гърло, после с крясъци се спускат към нея.
Да нападат и да кряскат, навярно са единствените неща, които те могат да вършат. Значи битката е неравна.
Селения удържа няколко нападения, отбива няколко атаки, но един лош удар прави камата й на парчета.
Ето я на земята, изложена на милостта на двамата нападатели, гнусно ухилени.
— Хайде, хвани я, какво чакаш! — подмята единият.
— Каквоо? — чува се зад гърба им.
Двамата сеиди се обръщат и виждат Артур, с вярната си тояга в ръка.
— Не се ли срамувате да се биете с момиче?!
Сеидът се позамисля, изкикотва се глупаво и накрая отсича:
— Не!
— Защо не се биете с равностоен противник? — пита Артур, стиснал тоягата си.
— Къде виждаш равностоен противник? — пита на свой ред сеидът, като се върти на всички страни.
— Няма — отвръща другарят му и избухва в смях.
Артур се чувства засегнат, поема дълбоко въздух и размахал тоягата си, се хвърля към тях.
Нападателят развърта меча си със светкавична скорост и отсича тоягата на Артур до самата му ръка. Момчето замръзва, прекъснато в порива си.
— Хайде, свършвай с него, момичето остави на мен! — подмята другият сеид не на шега.
Артур отстъпва назад и отклонява, доколкото може, мощните удари с меч.
Селения застава плътно до баща си, готова да жертва живота си за него. Но сеидът не го е грижа за жертвите на другите. Иска само да хване принцесата.
Артур кипи от гняв. Чувства се измамен, разнищен, съсипан от всички тези несправедливости, които понася от толкова дълго време. Къде е добрият Господ, който защитава хората от злото? Къде са възрастните, които все говорят за справедливост и непрекъснато поучават кое е добро и кое лошо?
Артур вижда всичко само в черни краски. Силите му са напълно изчерпани.