Той се спъва в огромния камък и ръката му неволно се опира на дръжката на магическия меч. Дали това не е знак на провидението? Дали не е отговорът на всичките му въпроси?
На момчето тези неща не са му ясни… Ясно му е само едно — че един хубав меч ще му е от полза и че на меча, който стърчи от камъка, съвсем не му е там мястото.
Артур хваща дръжката и изважда меча с такава лекота, сякаш е пъхнат в буца масло.
Кралят не вярва на очите си. Селения зяпва от учудване.
— Чудо! — възкликва Миро.
Сеидите гледат подозрително Артур и се питат как можа да направи тази магия. Но тъй като всяко разсъждение при сеидите завършва с атака, двамата нападатели се впускат в бой.
Артур вдига меча и битката започва. Мечът е учудващо лек и с него момчето нанася невероятни удари, без никога да се е учило да борави с такова оръжие. То се бие изкусно и с лекота, както става в сънищата.
Бетамеш се приближава до Миро.
— Къде се е научил да се бие така? — пита учудено младият принц.
— Мечът му дава това умение — отвръща Миро. — Той удесеторява силата на справедливия.
Двамата сеиди бързо изчерпват всичките си хватки и вече се питат какво друго да предприемат. Артур, обратното, върти все по-ловко меча и при всеки удар отсича по частица от мечовете на сеидите. Не след дълго в ръцете им остават само дръжките и те предпочитат да спрат битката.
Артур използва объркването им, за да си поеме дъх и да се усмихне широко, като победител.
— А сега — на колене! Искайте прошка от принцесата! — заповядва момчето.
Двамата сеиди се споглеждат и хукват към комарите си, за да избегнат това унижение. Артур ги изпреварва и с един замах отсича предните крака на комарите. Сеидите политат напред, търкулват се на земята и правят опит да се надигнат.
— Казах — на колене! — не отстъпва Артур и ги заплашва с върха на меча си.
Селения бавно се приближава и застава пред двамата войнолюбци, напълно посрамени.
— Простете… — казва първият.
— Принцесо — довършва вторият.
Селения вирва брадичка, както само принцесите умеят да го правят.
— Стражи, отведете пленниците в центъра за превъзпитание — заповядва кралят насред площада, всъщност съвсем пуст.
Няколко стражи плахо се показват и отвеждат двамата пленници.
Кралят се доближава до Артур, за да го поздрави.
— Какъв е този център за превъзпитание? — пита Артур, не много склонен да слуша похвали.
— Едно необходимо зло — отвръща старецът. — Не обичам да ги подлагам на подобно изпитание, но е за тяхно добро. След тази обработка те отново стават такива, каквито са били преди — обикновени кротки минимой.
Артур гледа как пленниците се отдалечават и сърцето му се свива при мисълта какво ги очаква.
Бетамеш се приближава и го удря по рамото.
— Би се като вожд. Просто невероятно!
— Мечът победи. Толкова е лек! С него всичко е лесно — скромно отвръща момчето.
— Да, мечът е вълшебен. От години стоеше забит в скалата, а ти го измъкна! — развълнувано обяснява принцът.
— Така ли? — пита учудено Артур, без да откъсва поглед от меча си.
Кралят, бащински усмихнат, се обръща към момчето:
— Да, Артур. Сега ти си герой. Героят Артур!
Принцът подема последните думи и пощурял от радост, започва да вика:
— Да живее героят Артур!
Площадът постепенно се изпълва с народ, минимоите започват да ръкопляскат и бурно да изразяват радостта си, скандирайки името на новия герой.
Артур вдига скромно ръце, явно смутен от внезапната си популярност.
Селения се възползва от всеобщата еуфория, за да прошепне на баща си:
— Щом мечът вече е изваден от скалата, няма никакво време за губене! Моля те за разрешение да изпълня дълга си!
Кралят гледа тази ликуваща тълпа, станала отново весела и безгрижна, но за колко ли време? — пита се той. С голяма нежност се вглежда и в дъщеря си, за него още дете, но вече надминала го по ръст.
— Колкото и да ме боли, принуден съм да се съглася с теб, момичето ми. Мисията трябва да се изпълни и само ти измежду всички нас си способна да я доведеш докрай.
Принцесата би подскочила от радост, но при мисълта каква отговорност поема (а също и поради условностите на дворцовия етикет), успява да се въздържи.
— Но поставям само едно условие — добавя кралят, предизвиквайки напрежение, което явно му харесва.
— Какво? — пита разтревожено принцесата.
— Артур е храбър и смел. Има чисто сърце и се бие за справедлива кауза. Той ще те придружи.
Думите са ясни и неоспорими. Селения знае, че всеки спор е безсмислен. Тя свежда поглед и противно на навика си, се съгласява с баща си.