Бабинка се понаглася, преди да влезе в магазина и най-вече, преди да се размине на вратата с полицая Мартен. Той е на около четирийсет, по-скоро жизнерадостен, с вече посребрени коси. С поглед на кокер, но със завладяваща усмивка. Няма слабост към полицейската професия, но до фабриката му било далеч.
Мартен се спуска да отвори вратата на Бабинка.
— Благодаря, господин офицер — любезно казва тя, винаги чувствителна към кавалерството.
— За нищо, госпожо Сюшо. Удоволствие е човек да ви види в града — отвръща той малко ласкателно.
— Удоволствие е да ви срещне човек, господин офицер — отговаря тя, щастлива, че може да се позабавлява.
— Удоволствието винаги е мое, госпожо Сюшо. А тук удоволствията са твърде редки, повярвайте ми.
— Вярвам ви, господин офицер — съгласява се тя.
Мартен мачка фуражката си в ръце, сякаш това може да му помогне да завърже разговор.
— … Имате ли нужда от нещо там горе? Всичко наред ли е?
— Задължения не липсват, но затова пък не скучаем. Както винаги. А и моят малък Артур е с мен. Хубаво е да има мъж в къщата — подхвърля тя, рошейки косата на момчето, щръкнала като козина на диво животно.
Артур мрази да го галят по главата, да разрошват косите му отзад-напред, отпред-назад. Това го кара да се чувства като гумена играчка, която писука, щом я стиснеш, като клоун с шапка със звънчета.
Той се изтръгва от ръцете на баба си с недвусмислен жест. Достатъчно, за да хвърли Мартен в тревога.
— Ами… кучето, което ви продаде брат ми, добре ли се справя?
— И още как! Същински цербер! Не подлежи на дресировка! — споделя Бабинка. — За щастие моят малък Артур много добре познава Африка и успя да го овладее благодарение на дресировъчните похвати, на които се научи от тамошните племена. Те живеят навътре в джунглата — обяснява тя. — Животното сега е добре дресирано, въпреки че знаем, че звярът още спи в него. То наистина много спи — шеговито добавя тя.
Мартен е леко объркан, не знае къде свършва истината и къде започва шегата.
— Тъй, тъй… Приятно ми е, госпожо Сюшо — смутолевя той, преди да изрече със съжаление: — Ами… до скоро, госпожо Сюшо.
— До скоро, господин офицер — отвръща дружелюбно тя.
Мартен ги гледа как минават през вратата и я пуска леко, като въздишка.
Артур с все сила се опитва да разедини двете метални колички, но те явно са лудо влюбени една в друга и не искат да се разделят.
Той настига баба си, която вече снове по една от четирите пътеки между щандовете, стиснала списъка за покупки в ръка. Артур започва да се пързаля — най-добрия начин да намали хода на количката. Той застава плътно до баба си, за да не би наоколо да го чуят.
— Я ми кажи, бабче, този офицер май малко те харесва, а? — подхвърля момчето без задръжки.
Баба му се пообърква, но като че ли никой не ги чу. Тя се прокашля, докато търси точните думи:
— И таз добра, Артур! Откъде го измисли? — учудва се тя.
— Ами вярно си е. Щом те види, започва да се клати като гъсок и малко остава да глътне фуражката си. И — госпожо Сюшо така, госпожо Сюшо иначе.
— Артур! Престани! — сухо го прекъсва баба му. — Дръж се прилично. Не се говори така, да сравняваш хората с гъсоци — възмущава се тя.
Артур само повдига рамене. Не е напълно убеден, че се държи невъзпитано — та това си е чиста истина!
Баба му леко се окопитва и прави опит да даде някакво обяснение.
— Той се държи любезно с мен, както всички хора от селото — обяснява тя сериозно. — Тук много обичаха дядо ти, защото с изобретенията си помагаше на всички, както навремето помагаше и в Африка в тамошните села. А когато той изчезна, хората много ме подкрепяха.
Разговорът започва да става сериозен. Артур го чувства и престава да размахва ръце.
— И повярвай ми, без тяхната доброта и отзивчивост навярно никога нямаше да понеса толкова мъка — смирено признава тя.
Артур се умълчава. Когато си на десет години, невинаги се сещаш какво да отговориш.
Баба му го погалва нежно по косата и му връчва списъка за покупките.
— Вземи. Оставям те да пазаруваш. Знам, че това те забавлява. Трябва да отида да взема нещо от госпожа Розенберг. Ако свършиш преди мен, изчакай ме пред касата.
Артур кимва утвърдително с глава, вече във възторг от идеята да преминава край рафтовете на носа на железния си кораб.
— Мога ли да си купя сламки? — пита той с невинен вид.
Бабинка широко му се усмихва.
— Да, скъпи. Колкото искаш.
Не му трябваше повече, за да прекара една незабравима сутрин.