— Гордея се с теб, детето ми — признава той. — Сигурен съм, че двамата ще действате задружно.
Преди по-малко от час тя щеше да сметне това условие за най-голяма обида. Но Артур храбро се би и спаси баща й.
Има още нещо, което тя за нищо на света не ще си признае — в сърцето й, под напора на топлия полъх, се открехна една вратичка и лек ветрец го изпълни с нежност. И през тази вратичка влезе Артур.
Тя бавно повдига очи и погледът й се задържа върху новия й спътник. Двете деца се гледат като за първи път.
Артур усеща, че нещо се е променило, но ще трябва да порасне, за да го разбере. Той стеснително се усмихва на принцесата, сякаш да се извини, че са й го натрапили за спътник.
Селения присвива очи, като котка, преди да замърка, и отвръща на Артур с най-очарователната си усмивка.
Главната градска порта се поотваря. Един от пазачите надниква през нея, за да се увери, че тунелът е свободен. Той пристъпва няколко крачки навън, грабва една запалена стрела и като опъва лъка, я изстрелва. Стрелата лети навътре в тунела, осветявайки влажните стени, и на известно разстояние се забива в земята. Няма рисувана картина.
— Пътят е свободен — извиква с цяло гърло пазачът, извърнат с лице към портата, и тя мигом широко се разтваря.
Всички минимои са се събрали край нея, за да се сбогуват с принцесата си и със своя герой.
Артур прибира меча си в кожена ножница, толкова хубава, че не може да откъсне очи от нея.
Миро приятелски го тупва по рамото. Той изглежда смутен.
— Знам, че тръгваш да търсиш дядо си, но…
Миро се колебае, тъпче на едно място, после решава да продължи.
— Ако случайно, докато търсиш, видиш едно къртиче с очила, което се казва Мило… това е синът ми. Той изчезна преди три месеца. Навярно сеидите…
Миро навежда глава — мъката е непосилен товар.
— Можеш да разчиташ на мен — без да се колебае, казва Артур.
Миро се усмихва, възхитен от готовността и чистосърдечието на малкия герой.
— Благодаря ти, Артур. Ти си добро момче — развълнувано казва той.
Малко по-встрани Бетамеш се подготвя да сложи раницата си на гръб. Двама стражи повдигат огромния сак, а минимоят нанизва презрамките.
— Сигурен ли си, че нищо не си забравил? — шеговито пита единият от стражите.
— Сигурен съм! Хайде, пускайте!
Запъхтени от усилието, двамата стражи пускат раницата и Бетамеш, повлечен от тежестта, отстъпва назад и пада като костенурка на гърба си.
Двамата стражи се превиват от смях, кралят също, а Селения въздъхва с досада.
— Татко, наистина ли е необходимо Бетамеш да идва с нас? Боя се, че ще ни забави, и без това имаме толкова малко време!
— Дори и твърде млад, Бетамеш е принц на това кралство и един ден ще му се наложи да го управлява — отвръща й кралят. — Той също трябва да докаже храбростта си и да се кали в изпитанията.
Селения се обижда и веднага се намусва, а това показва, че отново е в много добра форма.
— Чудесно! Да не губим време! Сбогом! — отсича тя, врътва се и без дори да целуне баща си, се спуска се право към главната порта.
— Хайде! — извиква тя на Артур, когато, без да спира, минава покрай него.
Момчето махва с ръка за сбогом на Миро и настига Селения.
Бетамеш вижда, че сестра му тръгва, и бързо изважда от раницата си няколко излишни предмета.
— Хей, изчакайте ме! — вика той, мятайки отново раницата на гърба си, без дори да я затвори.
Принцът настига тичешката спътниците си, като ръси по пътя разни предмети, на пръв поглед напълно излишни.
Селения вече е в огромния тунел. Бетамеш наваксва закъснението си.
— Можеше да ме поизчакате, нали? — оплаква се той.
— Извинявай, но трябва да спасяваме народа си! — отвръща язвително принцесата.
Тримата навлизат в мрачния тунел. Само факлата, която Артур предвидливо е взел, слабо осветява пътя и като ярка топка постепенно се отдалечава.
Зад тях минимоите махат за сбогом, а пазачите бавно затварят тежката порта. Чува се глухо тракване. Край — вратата е плътно затворена.
Кралят дълбоко въздъхва пред тази врата, която отне децата му.
— Надявам се да не срещнат сеиди! — прошепва той на Миро. — А като заговорихме за тях, какво става със затворниците? — пита кралят.
— Упорити са, но ще се справим — отвръща къртът.
Въпросните сеиди са свалили доспехите си и сега киснат в огромна вана, пълна с разноцветна пяна. Красиви минимойки правят със сламки балончета в различни форми, а други плавно се извиват в ритъма на кръшни танци. Атмосферата е топла, разнежваща и опияняваща, способна да размекне нашите две парчета гранит.