— Прощавайте, но нямаме време за губене. Аз съм принцеса Селения — казва тя малко претенциозно.
Старият чиновник притваря едното си око, за да я разгледа по-добре.
— Хм, разбирам. А това е вашият глупав брат!
— Точно така — отвръща принцесата, преди Бетамеш да си отвори устата.
— А кой е третият палячо, който трепе клиентите ми? — пита минимоят, явно в лошо настроение.
— Казвам се Артур — отговаря учтиво момчето.
— Търся дядо си.
Служителят изглежда заинтригуван. Той напряга паметта си.
— Аз возих един дядо преди години… Как, дявол да го вземе, се казваше?
— Да не би Арчибалд? — подсказва Артур.
— Арчибалд! Точно така!
— Знаете ли накъде тръгна? — пита Артур с очи, пълни с надежда.
— Да. Това странно старче искаше непременно да го пратя в Некрополис. При сеидите! Беше луд, горкият — обяснява той.
— Страхотно! — възкликва Артур. — Точно там искаме да отидем.
Чиновникът за момент замръзва на място, поразен от това неуместно желание, после изведнъж затваря гишето за билетите и спуска решетката.
— Няма места — заявява той без стеснение.
Селения няма време да се разправя с неуслужливи чиновници. Тя изважда меча си и изрязва отвор в самото гише.
После блъсва новата врата, която шумно пада на земята.
Служителят вътре е парализиран от страх, а мустаците му щръкват почти вертикално.
— Кога се тръгва за Некрополис? — пита принцесата.
Бетамеш вече е извадил от раницата си един дебел справочник — цели осемстотин страници и почти толкова кила.
— Тръгване след осем минути! — казва той, след като намира нужната страница. — Отива се право там, няма спирки.
Селения изважда малка кесия, пълна с пари, и я хвърля в краката на служителя.
— Три билета до Некрополис! Първа класа! — заповядва принцесата, по-решителна от всякога.
Кондукторът натиска дълъг лост, подобен на огромна часовникова стрелка, и един грамаден орех се търкулва над главите им, като се плъзга по бамбукова пръчка, разцепена на две, подобно на сламения водопровод на Артур.
Орехът се търкаля по поляната и замира пред едно съоръжение, толкова сложно, че не може отведнъж да се разбере за какво служи.
Чиновникът отваря една врата в ореха, както в кабинка от въжена линия.
Нашите трима герои навеждат глави и влизат вътре. Орехът е празен, освен в долната част, където има пейка, направена от ядката.
Селения дръпва преградата в средата на ореха и тя прилепва към нея като предпазен колан.
Артур гледа какво прави принцесата и подражава на всяко нейно движение, вместо да й досажда с хилядите въпроси, които изгаря от нетърпение да й зададе.
— Добър път! — извиква служителят, преди да затвори вратата.
Тринайсета глава
Една друга врата, на друго място, леко се отваря.
Бабата надниква в стаята на Артур. Детето продължава да спи, сгушено в завивките. По-добре. Така ще може да го изненада. Тя блъсва вратата с крак и пристъпва в стаята с красив седефен поднос в ръце, отрупан с разкошна закуска. Слага подноса в единия край на леглото, като се наслаждава на мига.
— Закуската е готова! — тананика си Бабинка и доволно се усмихва.
Тя потупва завивките и дръпва пердетата. Ярка радостна светлина залива стаята и подноса. Сега ясно се вижда — бабчето е надминало себе си!
— Хайде, сънливецо, време е! Ставай! — подканва тя кротко и дръпва завивките. И изпищява от ужас, като вижда, че внукът й се е превърнал в куче. Но след малко, поуспокоена, разбира, че това е Алфред, който просто е спал в леглото на Артур. Кучето маха с опашка, доволно от шегата. Но бабата, изглежда, не е във възторг от този номер.
— Артур! — вика тя от площадката на външните стълби, както винаги.
Момчето, свито в ореха, не я чува. Вниманието му е погълнато от предпазния колан — опитва се да го затегне.
Бетамеш измъква от раницата си една малка бяла топка, лека като глухарче. Той силно я разтърсва и тя светва. Минимоят пуска тази красива лампа и тя се понася във въздуха, като слабо осветява кабината, както лампионите осветяват дансингите.
— Имам го само в бяло. Жалко! — казва той, сякаш говори за някаква обикновена стока.
Артур е смаян от всичко, което го заобикаля, възхитен е от това вълшебно приключение. Дори в най-хубавите си мечти не би дръзнал да си представи подобно нещо.
Транспортният служител се връща на мястото на управление, сложно като командно табло на кораб. Натиска първата ръчка. Малка стрелка се завърта върху един диск, където може да се прочете името на всяка от седемте земи, които съставляват света на минимоите. Стрелката се насочва към тъмната страна на диска и се спира върху надписа «Забранена земя». Огромният механизъм се задвижва и леко уравновесява ореха. Артур се опитва през прорезите на черупките да види какво става навън.