— Все още не разбирам как ще пътуваме? — наивно пита момчето.
— Ами с орех! — отвръща Бетамеш, сякаш от само себе си се разбира. — Как другояче искаш да пътуваме?
Принцът разгръща една карта — виждат се седемте земи.
— Ние сме тук. И отиваме ето тук — сочи с пръст Бетамеш, като че ли става дума за пътуване до някое предградие.
Артур се навежда над картата и се опитва да разбере, въпреки невъобразимо малкия мащаб, къде се намира. Както изглежда, Некрополис е разположен близо до гаража.
— Ясно ми е! — изведнъж възкликва момчето. — Точно под резервоара с вода!
— Как така под резервоара с вода? — пита Селения, внезапно разтревожена.
— Ами, да. Всичката вода, която е необходима за къщата, се съхранява в една огромна цистерна, поставена ето тук, точно над Некрополис.
Бабинка запалва осветлението в гаража. Разбира, че е отчайващо празен. Никаква следа от Артур.
— Къде отиде? — пита тя кучето, неспособно да й отговори.
Но дори и да можеше да говори, Алфред много добре знае, че бабата никога не би му повярвала.
— Колко точно литра съдържа твоята цистерна? — пита Селения, имайки нещо наум.
— О! Хиляди и хиляди! — отвръща Артур.
Лицето на принцесата помръква.
— Започва да ми става ясно какви са плановете на онзи другия.
— На кого? — пита момчето.
— Планът на М. — отвръща му принцесата, сякаш е очевидно.
— Аха! Малтазар! — извиква Артур съучастнически.
Принцът и принцесата се вкаменяват от ужас. Момчето веднага разбира грешката си.
— Ох! — извиква то и затиска с ръка устата си.
Това име винаги носи нещастия. Глух тътен в миг се надига от недрата.
— Как можа! — крещи Селения. — Никога ли не са те учили да си държиш езика зад зъбите?!
— Аз… Безкрайно съжалявам — заеква Артур, на ръба на отчаянието.
Транспортният служител е допрял слуховата си тръба до огромен цилиндър и чува как тътенът става все по-мощен.
— Тръгване за Некрополис след десет секунди! — извиква той с цяло гърло, като слага защитните си очила.
Бетамеш измъква от раницата две розови, меки топчета.
— Искаш ли да си сложиш муф-муфи в ушите? — пита той Артур.
— Не, благодаря — отвръща момчето. Вниманието му е насочено към земята, която започва да вибрира.
— Грешиш. Това са първокачествени муф-муфи. Съвсем нови, никога не са употребявани и благодарение на самопочистващите се власинки можеш да…
Но той не довършва — Селения напъхва един муф-муф навътре в устата му.
Преди земята вибрираше, сега се тресе и Артур трябва здраво да се държи, за да не стане целият в синини.
Служителят дръпва друга ръчка. Стрелката отново се завърта около втори диск, отбелязващ мощността, и спира в червения отсек, където пише: «Максимум».
През това време Бабинка все повече се отчайва. Обиколила е вече три пъти къщата и пет пъти градината. Нищо не открива. Ни следа, ни някакъв знак. Още веднъж застава пред входната врата и като свива длани като рупор, пак се провиква:
— Артууур!
Въпреки грохота и тласъците, Артур наостря слух. Един далечен глас го зове по име. Той се хвърля към малкия процеп, където орехът се съединява, и прави опит да разбере откъде идва звукът.
— Бабче! — неволно извиква Артур.
— Потегляме — отвръща кондукторът като ехо.
Над главата на транспортния служител автоматично се разтваря един чадър, а от земята бликва истински гейзер. Орехът кабина е бил закрепен върху автоматична водна пръскалка и силата на водната струя го запраща във въздуха. Пътешествието започва.
Кабината с тримата герои полита към небето и преминава над градината на няколко метра височина.
През процепа Артур вижда, че баба му се кани да се прибере в къщата.
— Баабчее! — вика момчето колкото му глас държи.
Селения съжалява, че не си е напъхала муф-муфи в ушите.
Бабата се обръща. Тя също е дочула един тъничък гласец отдалеч.
— Бабче, тук съм! — продължава да вика с все сила Артур, но викът му едва преминава през черупката.
Бабинка нищо не чува, нищо не вижда. Няколко мига тя гледа как автоматичните пръскалки се задействат една по една.
Бетамеш най-после успява да изплюе муф-муфа.
— Селения, те не са направени, за да се пъхат в устата — жалва се той. — Много хитро! Сега съм жаден.