— Това момче наистина е лудо! — заявява Бетамеш, като гледа как плува приятелят му.
Артур успява да се изкатери по брега и веднага изчезва във високите треви.
Селения и брат й се притискат един до друг, за да надвият страха си.
— Не искам да умра! — хленчи Бетамеш с треперлив глас.
— Всичко ще се оправи, не се тревожи — отвръща Селения, галейки го по главата.
— Мислиш ли, че ще ни зареже? — пита брат й.
Селения за миг се замисля.
— Не познавам добре човеците, за да мога да ти отговоря. Но според това, което знам… има голяма вероятност да стане така.
— Не! — уплашено извиква принцът.
— Освен ако… е влюбен — добавя Селения, сякаш изтъква най-невероятното предположение.
Артур тича с всички сили, прескача клони, тъпче треви, избягва разни насекоми. Никакви препятствия не го спират, дори този мравуняк — минава смело през него, като че ли това е любимото му занимание през почивните дни.
Бетамеш все по-силно се притиска до сестра си.
— Господи! Направи така, че Артур да се влюби в сестра ми, толкова е сладка! Моля те!
Артур тича като луд, като заслепен от любов, тича, сякаш от това зависи животът му.
Няма съмнение, че момчето е влюбено. То се изтръгва от тази малка джунгла и се изкатерва по стръмния склон.
На завоя се показва ореховата черупка с нейните пътници.
Бетамеш забелязва Артур и го сочи с пръст:
— Селения, той е влюбен! — радостно вика той.
— Не си въобразявай! — укротява ентусиазма му принцесата.
За късмет Артур не чува разговора им. Той се спуска към реката, стъпва за опора върху един камък и полита във въздуха. Скок на световен шампион! Биха го показали на забавен кадър във вечерните новини! А приземяването — в скечовете.
Артур тупва на дъното на черупката и събаря приятелите си, както топка събаря кеглите.
— Извинявайте — казва той, разтърквайки главата си.
— Любовта дава криле — шепне Бетамеш, като си разтърква гърба.
— Виждате ли? Не ви изоставих! — почти гордо казва Артур.
— Чудесно! Вместо да умрем двама, ще умрем трима! — прекъсва го принцесата.
— Никой няма да умре, Селения. Нима ще се уплашите от едно ручейче? — учудва се момчето.
— Това не е никакво ручейче, Артур. Това е буйна река, а там, накрая, са Дяволските водопади — крещи насреща му принцесата.
Артур се взира в надолното течение. Наистина се чува глух тътен, сякаш идещ от ада. Влагата бързо се увеличава. Почти сто процента. И обгръща всичко.
— Аз… не знаех, че така се казват — заеква Артур.
Грохотът на водопадите става все по-силен и те постепенно се показват. Толкова са страховити, че напълно оправдават името си. И толкова мощни, че в сравнение с тях Ниагара прилича на капкомер.
Артур замръзва на място. А лодката си върви.
— Така. Хрумва ли ти нещо, преди да умреш? — подхвърля Селения, като го смушва с лакът.
Артур сякаш изведнъж се пробужда. Оглежда се наоколо и напряга мисълта си. Някакъв дънер се е заклещил напреко на течението, точно пред водопадите.
— Нямаш ли въженце в ножчето си, нали е с триста функции? — пита той Бетамеш.
— Не. Това е малкият модел.
Артур оглежда Селения от глава до пети.
— Измислих нещо! Остави ме да го направя — казва й Артур и започва да развързва корсажа й.
— Той наистина е влюбен — прошепва принцът.
Селения перва силно Артур по ръката.
— Като ще мрем, не си мисли, че всичко ти е позволено! — казва тя с достойнство.
— Ама не, аз… такова… не е каквото си мислиш! — възразява момчето, притеснено от недоразумението. — Връзките ми трябват, за да направя въже. За да се изкатерим ей на онова дърво. Това е единственото ни спасение.
Селения се колебае, после се съгласява. Артур издърпва наведнъж шнурчето и го прибира. Селения кръстосва ръце, за да придържа корсажа. Принцесите са длъжни да спазват благоприличие.
Артур грабва вълшебния меч и сръчно завързва шнурчето около дръжката.
— Бетамеш на едно, Селения на две! Трябва да действаме много бързо, ще имаме само няколко секунди — нарежда Артур, размахвайки меча си.
— Сигурен ли си в това, което вършиш? — тревожи се Селения.
— Ами… ще бъде по-трудно, отколкото със стреличките! — отвръща той, целейки се в дървото.
Момчето се прицелва и мята меча с всичка сила.
Острието цепи въздуха, следвано от нишката на Ариадна. Прилича на ракета.
Мечът се забива точно в средата на дървото.
— Ура! — извиква Артур и вдига победно ръце.
Двамата му приятели го гледат, смаяни от този жест — доста елементарна гимнастика, според тях.