Тя изважда меча, хваща тичинките и ги срязва в основата, като сноп. После започва да ги тръска, докато жълтият прашец не изпадне и не се образува мека постеля. Артур я гледа възхитено.
Селения хвърля ненужните тичинки и вика момчетата да се изкачат в цветето.
Бетамеш с явно удоволствие веднага се просва на леглото от жълт прашец.
— Умирам за сън! Лека нощ — казва той и докато се обърне, вече е заспал.
Артур е смаян — ето кой няма никаква нужда от бабините капки!
— Бързо заспива — прошепва той, за да наруши мълчанието.
— Още е малък, затова — обяснява Селения.
— Двеста четирийсет и седем години не са малко!
Селения изважда от раницата на брат си светещата топка, тръсва я, за да се запали, и после я пуска свободно да плува в чашката на мака.
— А ти наистина ли след два дни ставаш на хиляда години?
— Да — отвръща принцесата и с един удар на меча прекъсва нишката на вселепилото. Листецът веднага се изправя и затваря цветето.
Вътре е задушевно, светлината е мека, а атмосферата — романтична. Ако Артур се казваше Хулио, щеше да направи серенада.
Селения си прозява и се изтяга върху леглото от жълт прашец, сякаш е котка, проснала се върху мокет.
Артур е очарован, опиянен, което ще рече — пообъркан. Той кротко присяда до нея. Селения нищо не казва, потънала в мислите си:
— … След два дни ще поема царството от ръцете на баща си. И на свой ред ще трябва да бдя над минимойския народ, докато децата ми не станат на хиляда години и не наследят престола след мен. Така върви животът в царството на седемте земи… — шепне тя на себе си.
Артур известно време мълчи замечтано.
— Но… за да имаш деца, трябва да се омъжиш…
— Знам. Но няма страшно. Имам два дни, за да си намеря съпруг. Лека нощ! — казва тя и му обръща гръб.
Артур се чувства като глупак, иска да зададе хиляди въпроси. Навежда се над нея, за да продължи разговора, но тя вече сладко спи.
Момчето въздъхва и на свой ред се отпуска върху мекото легло. Нали е близо до принцесата — това му стига. Той кръстосва ръце под главата си и широка усмивка озарява лицето му.
Нощта вече е почти настъпила. Първите звезди заблестяват в небето. Насред спящата гора остава само този светещ мак, като самотен фар край невидим бряг.
Ножчето на Бетамеш проблясва на лунната светлина, в очакване да се развидели.
Но една ръка се появява и грабва ножчето. Набръчкана ръка. Ръка, която всява ужас. Става още по-тъмно и престъпникът изчезва под прикритието на мрака.
Бабинка излиза на стълбището с фенер в ръка. Тя се взира в тъмнината с помощта на тази бледа светлина, но наоколо всичко е потънало в мълчание и от Артур няма и следа. Примирена, тя окачва фенера на куката над вратата и се прибира вътре. Чувства се дълбоко нещастна.
Първите лъчи на слънцето очертават контурите на тъмните планини, простиращи се до хоризонта.
Петнайсета глава
На първата земя, земята на минимоите, утрото също настъпва и един слънчев лъч нежно погалва листенцата на мака.
Селения се надига и се протяга като котка, после скача на крака и леко ритва момчетата, едно подир друго.
— Хайде, ставайте! Път ни чака — виква тя, а гласът й кънти в затвореното пространство на цветето.
Двете момчета мъчително се надигат, зашеметени от съня. Цялото тяло на Артур го боли — спомен от един богат откъм събития ден.
Селения бутва с крак едното листенце, слънчевите лъчи нахлуват вътре и ги заслепяват. Двете момчета извръщат глави, за да се предпазят от тази режеща светлина.
— Добре, ще променим тактиката — решава принцесата.
Бетамеш изскача от цветето и като се плъзга по листенцето, се спуска на земята. Артур го следва, без да се пази. На свой ред Селения се спуска по листото като по пързалка.
— Всички под душа! — заповядва тя, наистина влязла в ролята си.
Артур се надига като някакво старче.
— Колко трудно започва денят при вас! — жалва се той. — Вкъщи Бабинка всяка сутрин ми носи закуската в леглото.
— А при нас само кралете закусват в леглото. Доколкото ми е известно, ти още не си крал!
Артур целият пламва, сякаш, без да иска, беше казал «да». Да бъде крал е най-съкровената му мечта. Но не заради властта или други предимства, които изобщо не са му нужни, а заради щастието да е съпруг на тази, която след два дни ще стане Кралица.
— Не се сърди! — казва му принцът. — От двеста години тя все ме буди с ритници!
Селения застава под капката роса, натежала на върха на една тревичка. Тя изважда трънчето, с което е забола косата си, за да е прибрана, и пробива капката. Потича тънка струйка вода, принцесата я събира в шепи и плиска лицето си.