— Ами, да… но беше, за да поливам репичките на баба, посадени ето тук.
— Защото на всичкото отгоре вие ядете тези отвратителни неща, така ли? Тези човеци наистина са откачени!
Селения запазва спокойствие. Тя разглежда системата, без видимо да се вълнува.
— Да се надяваме, че твоето изобретение няма да попадне в ръцете на М., защото оттук се вижда за какво може да го използва.
Артур се вцепенява от думите й, но и от онова, което сам вижда зад гърба й.
— Много късно! — възкликва Бетамеш, който е видял същото.
Селения се обръща и забелязва група сеиди да се задават от дъното на каньона. Едни са възседнали комари, други вървят пеша и с дърворезачка срязват сламките в основата им.
Отрязаните сламки падат на земята и се търкулват чак до ручейчето в средата на каньона. След това те се спускат по течението на водата, както дървени трупи се спускат по река.
Нашите герои се скриват бързо зад един храст и оттам наблюдават всички действия.
— Питам се за какво са им притрябвали моите сламки? — обажда се Артур.
— Щом ги махат от тук, готов съм да им благодаря. Намирам, че вършат нещо полезно — отвръща Бетамеш.
Селения го чуква по главата.
— Мисли, преди да говориш глупости! Те знаят, че минимоите не понасят вода, и откриват средство да я пренесат… докъдето искат…
Погледът й помръква, сякаш черни мисли го замъгляват.
— … И накъде мислиш, че ще насочат водата? — пита тя, като предварително знае отговора.
Един сеид срязва нова сламка и тя пада със страхотен грохот.
— Към нашия град! — досеща се Бетамеш. — Но това е ужасно! Всички ще се издавим! Заради измишльотините на Артур!
Момчето се чувства толкова виновно, че едва диша. Огромна буца е заседнала в гърлото му.
Изведнъж то скача с пълни със сълзи очи и се запътва към ручея.
— Къде отиваш? — шепнешком пита Селения, за да не я чуят сеидите.
— Да поправя глупавата си грешка — отговаря то с много достойнство. — Ако това, което казваш, е вярно, сеидите ще насочат сламките към Некрополис. И мен, заедно с тях.
Артур изскача от храстите и се вмъква в сламката, която току-що са отрязали.
Заети с мръсната си работа, сеидите нищо не забелязват.
Артур махва с ръка на спътниците си да го последват.
— Това момче наистина откача! — заявява Бетамеш.
— Откача, но има право. Сламките със сигурност ще стигнат до Забранения град… И ние с тях! — добавя Селения, преди на свой ред да изскочи от скривалището си и да се шмугне в сламката.
Сеидите и този път нищо не забелязват. Но работата им напредва и те все повече се приближават. Бетамеш въздъхва — няма голям избор!
— Биха могли все пак да питат и мен от време на време — мърмори обидено той и хуква по-скоро да се присъедини към дружината си.
Сеидите стигат до сламката, където се крият нашите бегълци, и с ритници я избутват до ручея. Тя полита във водата и започва да плува по течението. Вътре нашите трима герои се въртят на всички страни и паниката ги обзема.
— Писна ми да пътувам с такива превозни средства! Гърбът ми е на решето! — жалва се Бетамеш.
— Дай ми муф-муфите си, вместо да мрънкаш — заповядва сестра му.
— Ако мислиш пак да ми ги напъхаш в устата — дума да не става!
— Дай ги! — виква принцесата с тон, който не търпи възражения.
Бетамеш продължава да мърмори, но изважда от раницата муф-муфите и ги подава на сестра си.
— Ще запушим двата края — казва Селения и запраща по една топка в двете посоки.
— А сега лепкавите бонбончета, бързо!
Бетамеш взема тръбичката си и пъхва в нея малко бяло бонбонче. Духва в тръбичката по посока на муф-муфа и той веднага се издува, втвърдява се и става лилав. Същата процедура се изпълнява и в другата посока. Ето че сламката е изолирана от външния свят, херметически затворена.
Селения доволно потрива ръце.
— Така няма опасност да се намокрим.
— Ще можем спокойно да пътуваме — добавя Бетамеш, като се изляга на дъното на сламката.
Но пътешествието не е спокойно задълго. Ручейчето достига до по-голяма река, която с всяка изминала минута става все по-пълноводна.
— Странно… Този глух шум… като че ли нараства… не мислите ли? — пита Артур.
Селения наостря слух. Наистина се долавя някакъв шум… някакво вибриране, клокочене.
— Ей, Всезнайко, имаш ли представа къде се влива този ручей? — обръща се принцесата към Артур.
— Не съм сигурен, но всички реки в даден момент се събират на едно и също място, а това значи…
Артур постепенно осмисля онова, което току-що бе изрекъл:
— Дяволския водопад! — изревават едновременно тримата герои, обзети от ужас.