Край на приятното пътуване! Първите сламки пропадат в бездънните води.
— Винаги имаш блестящи идеи! — не пропуска да уязви момчето Селения.
— Не мислех, че…
— Е, следващия път мисли, преди да действаш! — продължава тя. — Бетамеш! Измисли нещо, трябва да се измъкнем оттук!
— Ей сега! Ей сега! — отвръща принцът и за пореден път изпразва раницата си, пълна с ненужни вещи.
— Не разбирам за какво се паникьосвате? — пита Артур. — Муф-муфите запушват двата отвора. Нищо не може да ни се случи. А и този водопад не е кой знае какъв!… Няма и метър височина!
Сламката се запречва на ръба на този чудовищен водопад, висок хиляди метри, според мерките на минимоите. Тръбичката се поклаща леко и пропада в бездната.
— Майчице-е-е!! — крещят и тримата герои, но оглушителният шум на водопада заглушава виковете им.
Летежът трае няколко секунди, дълги цяла вечност, после сламката пада сред пенливия водовъртеж. Тръбичката потъва, издига се, върти се, преобръща се, после, понесена от течението, стига до малко езеро — съвършено гладко.
— Ненавиждам обществения транспорт! — жалва се Бетамеш, като за стотен път подрежда раницата си.
— Минахме през водопада. Сега ще е по-лесно — окуражава ги Артур.
Сламките се пръскат сред езерото, прекалено спокойно, за да е безопасно.
Някакво същество скача с два крака върху сламката, сякаш от небето пада отгоре й цяла кола. Сламката е прозрачна и ясно могат да се видят страховитите ходила — като ги гледа човек, има от какво да се уплаши!
— Какво е това? — пита Бетамеш, парализиран от страх в дъното на сламката.
— Откъде да знам? — нервно отвръща Селения.
— Тихо! — шепне Артур. — Ако мълчим, то ще си отмине по пътя.
Артур е прав… за три секунди. После една чудовищна дърворезачка прерязва сламката точно до Селения, която започва да пищи.
В скривалището настъпва паника. Отвсякъде отхвърчат сламени късове и шумът е непоносим. А сламката скривалище е прерязана точно на мястото, където част от нея е нагъната като хармоника.
Нашите трима герои побягват на четири крака към другия край, но неизвестното същество също прави крачка натам и те са принудени да се върнат обратно. И тримата се свиват в «хармониката», на ръба на водата, на ръба на смъртта.
Съществото продължава да пили точно до «хармониката», от другата й страна. То отделя тази нагъната част, където се крият тримата герои. Изглежда, че само тя го интересува.
Тримата минимой тръпнат от ужас. Прегърнати, те приличат на топка мюл-мюли.
Съществото е все така стъпило върху «хармониката» и се виждат само ходилата му. Но нещо явно го е заинтригувало, защото вече се различават колената, а после и ръцете му: то е приклекнало на четири крака. В отвора на сламката се показва главата му, обърната надолу.
Съществото има дълги плитчици, сплетени с раковини, които висят от всички страни.
Това е един представител на племето куломасаи. Прилича на певеца Боб Марли, но с размерите на минимой.
Куломасаят повдига защитните си очила, наблюдава известно време тримата герои, примрели от уплаха, и най-сетне широко се усмихва, като показва хубавите си бели зъби. Понеже главата му виси и той ги гледа отдолу нагоре, Артур не е сигурен дали усмивката му е доброжелателна.
— Какво правите вътре? — пита куломасаят развеселен.
Селения се колебае дали да отговори, особено като вижда, че се задава един комар.
— Ако сеидите ни видят, няма да имаме удоволствието да ви обясним как попаднахме тук — отговаря Селения, без желание да се шегува.
Куломасаят разбира посланието.
— Проблем ли има? — пита някакъв сеид, като заковава коня си над остатъка от сламката.
— Не, нищо особено. Гледам само дали парчето не е нещо повредено — небрежно отвръща работникът.
— Интересуват ни само гладките тръби, нагънатата част не ни трябва — казва сеидът, като сочи «хармониката».
— Чудесно! А нас пък ни интересува само тази част! Така няма риск да се скараме — добавя шеговито работникът.
Но сеидите, както знаем, нямат чувство за хумор. И не обичат шегите.
— Побързай! Господарят чака — нарежда сеидът, чието търпение и умствено напрежение изглеждат изчерпани.
— Ноу проблем! — отвръща кулът. — Не мърдайте — прошепва той на Артур, — ще се върна да ви взема.
После той изчезва, скачайки от сламка на сламка.
— Побързайте, господарят чака! — вика кулът на приятелите си, пръснати по другите сламки, които плуват по езерото. Работниците удвояват сили, за да покажат, че са добронамерени, но работата не им е присърце. Приличат донякъде на онези шофьори на такси, които, колкото повече бърза човек, толкова повече забавят ход.