— Бих искал някой ден… да те отведа в моя свят, там, където аз живея — признава момчето, натъжено от мисълта да се раздели с нея, ако ще и след хиляда години.
Селения е все по-смутена.
— Защо не? Може и това да стане — отвръща тя небрежно, сякаш да омаловажи значението на техния разговор. — Но дотогава, припомням ти, че имаме да изпълняваме мисия… Некрополис ни чака!
Името на града отеква в съзнанието на Артур и действа по-добре от отрезвително лекарство.
Сеидът вербуван съзнава, че е изгубил клиента си, и се запътва към бара в търсене на нова жертва. Той минава покрай Бетамеш, все още в спор с крадеца и началството му. Куломасаят разтяга локуми и се прави на голям турист.
— … и изведнъж се спъвам в един нож, забит в земята! Естествено, веднага си помислих, че е капан.
Сеидът се хили, с дробове, пълни с дим.
— Тази си я бива! — прихва военният, без сам да знае какво има предвид — шегата или пурата.
Бетамеш въздъхва, съвсем отчаян. Няма как да си върне ножчето, което сеидът премята в ръце.
Агентът вербувач лесно омотава две нови жертви, твърде пияни, за да се съпротивляват. Селения гледа как се отдалечават. Тогава й хрумва идея.
— Мисля, че ако проследим тези вербувачи, ще се озовем за нула време в Некрополис.
Артур е съгласен и поема нещата в свои ръце.
— Права си! — изкрещява той. — Ще сме там за нула време! Това е нашата мисия! — продължава въодушевено момчето, под напора на патриотични чувства и… на остатъка от алкохола. — Щом стигнем там, ще намеря дядо, ще открия съкровището и накрая така ще ритна проклетия Малтазар, че ще ме запомни!
Щом това име отеква във въздуха, всичко живо замръзва на място, сякаш земята престава да се върти. Ийзилоу хваща плочата и спира музиката. Двайсетина сеиди вперват очи в бъдещия труп, който е имал блестящата идея да произнесе забраненото име.
Офицерът спуска забралото, но шлемът веднага започва да дими, защото той не е угасил цигарата си.
— Ей че съм…! — смутено възкликва Артур, осъзнал грешката си.
— Не знам дали от теб ще излезе добър принц, но засега ти наистина си цар на гафовете — подхвърля му Селения, гледайки го с упрек.
Макс се ухилва.
— Май става напечено… — радва се той. — Шоуто започва!
Кимва към Ийзилоу и диджеят пуска плочата, после ритва сапфирената игла. Отново се чува музика: от филма «Имало едно време на Запад».
Сеидите приближават вкупом към двойката, която отстъпва. Ще има патаклама в бара!
— Артур, давам ти три секунди, за да изтрезнееш напълно!
— Да, ясно! Но… как се изтрезнява за три секунди?
Селения с все сила му удря шамар. Вид отрезвител, нежелан за всекидневна употреба. Артур разтърсва глава. Зъбите му се клатят.
— Мерси! Мина ми.
— Чудесно! — извиква тя, като вади меча от ножницата.
— А аз с какво ще се бия? — тревожи се Артур.
— С молитви.
Селения заема отбранителна позиция, а плочата, както се върти, ги отвежда при Макс и диджея.
— Ей, малкият!
Шефът измъква отнякъде меч и го хвърля в движение на Артур.
— Благодаря, господине — отвръща учудено момчето.
— Хайде, накарай ги да затанцуват! — обръща се Макс към своя диджей и той избутва иглата към друго парче. Този път е от филма «Уестсайдска история».
Артур заема позиция до Селения, а сеидите в разгънат строй се канят да обкръжат двойката.
Бетамеш следва сеида, който е взел ножчето му, и любезно го съветва:
— Ако натиснете седемдесет и петото копче, ще се покаже сабя лазер. Класически модел, но действа безотказно.
— А, така ли? Благодаря, малкият — отвръща сеидът, все така напушен.
Офицерът натиска седемдесет и петото копче и чудовищен пламък обгаря шлема му и всичко в него, което ще рече — не кой знае какво. Тялото на сеида не помръдва, но главата се превръща в пепел. Бетамеш си взема ножчето от ръцете му.
— Хиляди извинения. Сбърках. Май беше обратно. Петдесет и седмото.
Бетамеш натиска петдесет и седмото копче и от ножчето изскача сабя лазер, синкава като стомана.
— Така е по-добре — казва си принцът.
Като виждат лазера, другите сеиди се разпръсват и Бетамеш в миг застава до Селения и Артур.
Ето ги отново събрани, но по-скоро за лошо, отколкото за добро.
Всеки с меч в ръка, опрели един в друг гърбовете си, те образуват един заплашителен триъгълник.
Изведнъж сеидите надават прословутия си боен вик и битката започва.
Ийзилоу слага ръкавиците си с изрязани пръсти, хваща края на плочата и започва да стърже по нея. Мелето е озвучено по-добре от брейк-данс.