Даркос не знае какво да отговори, до такава степен ври и кипи отвътре.
— Ще отвориш пак! По изключение! — изревава той толкова силно, че и най-здравите тъпанчета ще се спукат.
Макс бавно дръпва от пурата.
— Споко — невъзмутимо казва той.
Ийзилоу издърпва пластмасовата лентичка, която е пъхнал между двете батерии, и отново светва. Тогава се виждат скупчените в средата на дансинга сеиди. Сякаш меле в мач по ръгби е завършило зле.
Даркос се приближава към групичката и тя мигом се разпръсва. Последните сеиди, онези, които са били най-отдолу, са доста смачкани на вид, но се чувстват горди да покажат тримата си пленници, здраво овързани от глава до пети.
Даркос се вглежда в тримата пленници, после се завърта около себе си, сякаш търси скрита камера. Овързали са трима сеиди. А нашите трима герои са изчезнали. Не е скрита камера, а видеогаг.
Макс отдалече тихичко се смее:
— Пустата му принцеса!
Даркос избухва, като ракета при излитане:
— Намерете ги-и-и!! — крещи той, сякаш се носи безспирен тътен.
Осемнайсета глава
Гласът на Даркос отеква чак в подземието, там, където са избягали нашите трима герои.
— Чувате ли този вик? Наистина е нечовешки — прошепва Бетамеш.
— Надявам се, че Макс и приятелите му няма да пострадат заради нас — безпокои се принцесата.
— Не се тревожи за него — казва Артур. — Макс е цар на локумите. Сигурен съм, че ще се измъкне от положението.
Селения въздъхва. Тя не обича бягството, но Артур сигурно е прав.
— Хайде! Не забравяй, че времето тече и че имаме да изпълняваме мисия — припомня й Артур, дърпайки я за ръка. Селения се оставя да я водят и тримата герои се отдалечават.
Доста дълго те вървят по синкавозеления и хлъзгав от влага бордюр, който се точи редом с безкрайно дълга бетонна стена. Стигат до една преграда, нещо като огромна чугунена плоча. Сигурно е стар отвор за канализационна шахта. Селения застава пред една дупка в средата, наравно със земята. Не е голяма. Едва може да се провреш през нея. Стените са тинести и се спускат надолу — до безкрай. Един нефтопровод може да изглежда по-привлекателен от това място.
— Ето, тук е — прошепва Селения.
— Какво е тук? — пита Артур, но се надява да не е разбрал предварително какво ще му отговори.
— Прекият път за Некрополис — обяснява принцесата, взирайки се в тази бездънна дупка. — От тук започва неизвестното. Нито един минимой не се е върнал от този кошмарен град. Затова си помислете, преди да ме последвате — уточнява тя.
Тримата съзаклятници мълчаливо се гледат. Всеки мисли за невероятното приключение, което им се случи да изживеят.
Артур не откъсва поглед от Селения, сякаш я вижда за последен път.
А тя сдържа сълзите си и прави усилие да се усмихне. Много й се иска да му каже нещо мило, но това би направило раздялата още по-мъчителна.
Артур бавно протяга ръка над дупката.
— Моето бъдеще е свързано с твоето, Селения. Значи и в бъдеще ще съм до теб.
Тръпки полазват по гърба на принцесата. Тя с радост би го прегърнала, но дворцовият етикет не го допуска.
Селения слага ръката си в ръката на Артур. Бетамеш слага своята над техните две ръце — така договорът е сключен. Нашите трима герои ще бъдат заедно докрай, и в радост, и в беда.
Започват с бедата.
— Бог да ни е на помощ! — тържествено казва принцесата.
— Бог да ни е на помощ! — отвръщат заедно двете момчета.
Селения поема дълбоко въздух и се хвърля в лепкавата дупка. Бетамеш стисва носа си и без да мисли, следва сестра си. Дупката поглъща и него.
Стреснат, Артур стои няколко мига неподвижно пред този кладенец, който поглъща телата, както подвижните пясъци.
Момчето поема дълбоко въздух и скача със събрани крака в дупката.
— Дръж се, Малтазар! — извиква той, преди да изчезне в мрака и калта.
Още веднъж изрича проклетото име. Да се надяваме, че този път това ще му донесе късмет.
Очаквайте продължението на приключенията на Артур в «Артур и Забранения град»!