Алфред още веднъж предлага топката си, за да смени темата на разговора, но една песничка ги изтръгва и двамата от унеса им.
— Честит рожден ден! — весело напява Бабинка.
Тя се появява с голяма шоколадова торта в ръце, с десет свещички отгоре. Пристъпва бавно, в такт с лая на Алфред, който не понася някой да пее без него.
Лицето на Артур светва още преди свещичките да го озарят с пламъка си. Бабата слага тортата пред него, заедно с два малки подаръка.
Песента свършва. Истинска изненада, добре пазена, до последния момент.
Силно развълнуван, Артур се хвърля на врата на баба си.
— Ти си най-хубавото, най-прекрасното бабче на света! — извиква той, без да се сдържа.
— А ти си най-доброто внуче! Хайде, духай!
Момчето поема дълбоко въздух, после се отказва.
— Много са красиви, нека още да погорят. Първо подаръците.
— Както искаш — съгласява се Бабинка развеселена. — Това е от Алфред.
— Много мило, че си се сетил, Алфред — казва Артур, силно изненадан.
— А ти да не би да забравяш рождения му ден? — припомня му бабата.
Артур се усмихва — вярно е! — и разкъсва пакетчето.
Това е една съвсем нова топка за тенис.
Артур е във възторг.
— Ура! Никога не съм имал нова топка. Хубава е.
Алфред лае, за да започнат да играят. Артур се готви да я метне надалеч, но баба му го спира.
— Предпочитам да играете навън — казва му тя.
Момчето, естествено, се съгласява и скрива топката между две възглавници зад гърба си. Разтваря другото пакетче.
— А този подарък е от мен — уточнява бабата.
Вътре има малка състезателна количка, с ключе отстрани, което задвижва пружината, служеща за мотор. Артур е във възторг. Алфред също.
— Чудесна е! — казва момчето, зяпнало от вълнение.
Веднага навива пружината на количката и я слага на земята. Като имитира бръмченето на мотор, то пуска свръхмощната кола и тя прекосява салона, следвана от Алфред. Рикошира няколко пъти и най-после хитро се скрива от кучето под един стол.
Артур се развеселява.
— Мисля, че той ще предпочете колата пред топката.
Болидът спира пред входната врата, Алфред е изгубил следите му.
Момчето отново поглежда към тортата, но още не се решава да духне свещичките.
— Но как успя да направиш такава торта? Нали фурната ти не работеше? — пита Артур.
— Намерих начин — признава баба му. — Госпожа Розенберг ми услужи с фурната си и ми даде няколко кухненски уреда.
— Тортата е чудесна — подхвърля Артур, без да откъсва поглед от нея. — Само че малко е големичка за нас тримата — добавя той.
Бабинка усеща как лошото настроение се възвръща.
— Не им се сърди, Артур. Правят каквото могат. И съм сигурна, че щом татко ти си намери работа, всичко ще се нареди.
— И миналата, и по-миналата година те пак не бяха тук за рождения ми ден. Не мисля, че новата работа ще промени нещата — отговаря Артур като възрастен. Баба му, за беда, не може нищо да възрази, нито да добави. Момчето се кани да духне свещичките.
— Първо си пожелай нещо — подсказва му Бабинка.
Артур не мисли дълго:
— Пожелавам на другия ми рожден ден… дядо да е тук, с нас.
Бабинка не успява да се сдържи — по бузата й се търкулва сълза. Гали косите на внука си.
— Надявам се желанието ти да се сбъдне, Артур — промълвя тя. — Хайде, духай сега, ако не искаш да ядеш торта с восък!
Докато Артур поема дълбоко въздух, Алфред най-сетне е намерил количката, заклещена зад входната врата. Но една заплашителна сянка се откроява зад стъклото, толкова заплашителна, че кучето не смее да вземе играчката.
Сянката се приближава, отваря вратата, става течение и свещичките угасват в мига, в който Артур се кани да ги духне.
На момчето, така да се каже, му секва дъхът.
Сянката се приближава с бавни, но шумни стъпки към салона. Бабинка не помръдва, застинала в тревога.
Човекът най-после се появява в осветеното пространство. Той е петдесетгодишен, с едро тяло и неприветливо, изпито лице, независимо дали го гледаш отблизо, или отдалеч. За сметка на това е облечен безупречно. Но понеже не дрехата прави човека, нашите двама герои продължават да са нащрек.
Господин Давидо, за да разведри атмосферата, учтиво сваля шапка и прави опит да се усмихне, но усмивката му е кисела, сякаш страда от зъбобол.
— Виждам, че идвам тъкмо навреме — казва той двусмислено.
Бабинка го разпознава по гласа. Прочутият Давидо, собственикът на не по-малко прочутата «Корпорация Давидо. Хранителни стоки».
— Не, господин Давидо, идвате в най-лошия момент. Изкушавам се да кажа — както винаги — отвръща му бабата, запазвайки ледената си учтивост. — Не знаете ли, че елементарното възпитание изисква, когато човек отива при някого без предупреждение, поне да позвъни на вратата.