— Ако има мозък в главата си. Знам, че при нея е в излишък… Ще се обади.
Амая Баярат мина през фоайето на хотела небрежно, както подобаваше на една четирийсетгодишна контеса. Изведнъж се спря и тялото й се парализира. Русокосият мъж пред рецепцията — русата коса беше свежо боядисана — беше таен агент на Мосад, който в миналото имаше тъмнокестенява коса. Тя го познаваше от Хайфа, беше спала с него в Хайфа! Събирайки мислите си, тя изтича към асансьорите, взимайки веднага очевидното решение. С Николо трябваше да се преместят незабавно. Но къде? И с какво обяснение? Толкова много важни обаждания идваха в хотела, обаждания от важни хора в Сената, от депутати, от политици. Не на последно място обаждаше се сенаторът Несбит, човекът, който би могъл да я заведе до президента на Съединените щати. Щеше да бъде като повторение на „Вълчата бърлога“, но тяхната операция щеше да бъде много по-успешна, отколкото операцията на отчаяните генерали, които се противопоставиха на Хитлер… Достатъчно! Сега трябваше да изчезне от хотела! Тя влезе в отворения асансьор и натисна етажа на апартамента си.
— Не е ли красива, Каби? — изписка Николо. Той седеше пред телевизора в хола и гледаше някакъв уестърн с Анжел Капел. — Говорих с нея преди час, можеш ли да повярваш? И ето я сега тук!
— Стига, Нико! Помни, че тя е впечатлена от младия барон на Равело, а не от някакъв беден боклук от доковете на Портичи.
— Защо ме нараняваш, сеньора? — попита Николо, с вперени в нея сърдити очи. — Ти каза, че е добре да изпитвам определени чувства към Анжелина.
— Вече не. Местим се!
— Защо?
— Защото аз казвам така, глупаво момче… — отговори Бай, отивайки до телефона на бюрото. — Приготви нещата и на двама ни. Веднага! — Баярат набра номера, който беше запечатан завинаги в изключителната й памет. Беше единствено обаждане, така че можеше да използва номера на хотела.
— Да? — каза гласът във Феърфакс, Вирджиния.
— Аз съм. Нужно ми е убежище. Не в хотел, не във Вашингтон.
— Невъзможно е. Не тук. Не тази вечер.
— Заповядвам ти в името на padrone и всичките му връзки от Бекаа, до Палермо и Рим! Те ще те открият и ще те убият, ако ми откажеш!
Тишина. Накрая гласът каза:
— Ще изпратя кола за теб, но няма да се срещаме тази вечер.
— Това няма значение. Имам нужда от телефонен номер. Очаквам да ми звънят.
— Ще бъдеш в най-отдалечената къща за гости в имението. Всеки телефон в къщата е на отделна линия. Когато пристигнеш, можеш да се обадиш в хотела и да им дадеш номера. Той минава през Юта и се връща чрез сателит обратно тук, така че няма за какво да се безпокоиш.
— Благодаря.
— За нищо, сеньора. Но трябва да те предупредя, от утре оставаш сама.
— Защо?
— Аз ще съм заминал и ти няма да знаеш нищо. Ти си просто една приятелка от Европа, която очаква да ме чуе скоро, всеки час, всеки ден. Все пак можеш да използваш този номер, за да се свържеш с моя приемник.
— Разбирам. Ще те чуя ли някога?
— Не. Никога.
Самолетът Гълфстрийм навлезе в бреговата линия на Съединените щати, на изток от залива Чесапийк, над нос Чарлз, Мериленд.
— Още петнайсет минути — каза пилотът.
— Прибави още няколко — прекъсна го помощник-пилотът, изучавайки компютърната карта на таблото. — Приближава се силен фронт и ние го заобикаляме от север.
— Наистина ли можете да приземите този куршум в частната собственост на някой? — попита Пул. — Ще ви трябва трикилометрова писта.
Помощник-пилотът изгледа цивилните дрехи на Пул.
— Ти пилот ли си, господине?
— Е, имам няколко часа, не като вас момчета, но достатъчно, за да знам, че не можете да приземите това нещо на някоя зелена леха.
— Не е леха, сър, двукилометрова асфалтова писта със собствена кула, която не е точно кула, защото прилича на стъклена вила. Направихме няколко пробни приземявания тази сутрин, и нека ти кажа, господин Ван Ностранд е осигурил чудесни условия.
— Очевидно — каза видимо смутеният Хайторн от задната седалка.
— Добре ли си, Тай? — попита майорът.
— Добре съм. Просто искам да стигнем.
Двайсет и една минути по-късно самолетът обиколи тъмната повърхност на Вирджиния. Долу, изрязана пред полетата, лежеше пистата, очертана от сигнални светлини. Пилотът приземи самолета до чакащата лимузина, зад която имаше едно бъги за голф.
Скачайки от самолета, тримата пасажери бяха посрещнати от двама мъже, единият с черен костюм и черна шапка, а другият без шапка, със спортно сако и панталон. И двамата стояха в тъмнината.
— Капитан Хайторн? — каза този без шапката, отдясно, обръщайки се към Хайторн. — Мога ли да ви откарам с нашето бъги до главната къща? Съвсем наблизо е.