— Очевидно не мога да се възпротивя. Какъв си бил, в пехотата ли?
— Не, в тайните служби, към Белия дом. Президентът ме освободи с неохота, но разбра финансовите проблеми на един женен човек с четири деца, които трябва да ходят в колеж.
— Вършите си добре работата.
— Знам. Ще бъда точно зад вратата, когато господин Ван Ностранд пристигне.
— Нека се разберем нещо, господин Тайни Служби. Аз бях доведен тук от твоя шеф. Не съм се самопоканил.
— Що за гост е този, който прикрепя валтер към крака си? Ако не се лъжа, това е любимото оръжие на опасните хора.
— Казах ти, навик.
— Не и тук, капитане — той се наведе и вдигна оръжието.
Вратата се отвори и импозантната фигура на Нилс Ван Ностранд влезе в стаята с празнично изражение.
— Добър вечер, господин Хайторн — каза той, приближавайки Тайръл, докато посетителят му ставаше от стола. — Простете ми, че ни ви посрещнах, когато пристигахте, но говорех по телефона с човека, с когото ви предложих да се свържете, държавния секретар… Мисля, че познавам якето ви. Сафарикс, Йоханесбург. Висша мода.
— Съжалявам. Тони Тропик Шоп, на летището Сан Хуан.
— Дяволски хубава имитация. Занимавал съм се малко с платове. Джобовете са важното в този тип якета. Всички мъже обичат да имат много джобове. Във всеки случай извинявам се, че не ви посрещнах на пистата.
— Времето беше добре оползотворено — каза Хайторн, изучавайки своя домакин, почти хипнотизиран от излъчването му. Голям мъж… със сива коса, висша класа… Като тези по модните списания. — Имате страхотна охрана.
— О’Брайън ли? — Ван Ностранд се засмя меко, грациозно, гледайки мило шефа на охраната си. — Понякога моят добър приятел взема работата си прекалено насериозно. Надявам се, че не е имало неудобства.
— Никакви, сър — О’Брайън напъха пистолета в джоба си. — Предложих на капитана питие, вашето Поуили Фюм, но той отказа.
— Наистина? То е от чудесна реколта! В такъв случай може би господин Хайторн предпочита бърбън…
— Чували сте нещо за мен — каза Тайръл, — но се опасявам, че това е минало.
— Да, казаха ми. Би ли ни оставил, О’Брайън? Имаме да обсъждаме поверителни неща с нашия човек от Амстердам.
— Разбира се, сър. — Бившият агент от тайните служби отвори вратата и излезе.
— Сега сме сами, капитане.
— Ние сме сами, а вие направихте едно необикновено изявление относно жена ми и капитан Хенри Стивънс. Искам да знам с какво можете да го подкрепите.
— Ще стигнем и до там. Моля седнете, ще побъбрим няколко минути.
— Не ми се бъбри! Защо каза това за жена ми? Отговаряш, че можем да говорим за други неща, но това ще бъде страшно кратка среща.
— Да, казаха ми че не можеш да останеш за вечеря, нито да приемеш гостоприемството ми за през нощта.
— Не съм дошъл за вечеря или на гости. Дойдох да чуя какво имаш да кажеш за убийството на жена ми в Амстердам и капитан Хенри Стивънс. Той може и да знае нещо, което аз да не знам, но ти говореше за съвсем друго. Обясни ми го!
— Няма нужда. Колкото ти гориш от желание да научиш за тези обстоятелства, така и аз съм изпълнен с любопитство да науча какво се случи на един неизвестен остров в Карибите.
Тишина. Стояха на няколко метра един от друг със стиснати очи. Накрая Хайторн проговори.
— Ти си Нептун, нали?
— Разбира се, че съм аз, капитане. Както и да е, твоето разкритие никога няма да напусне тази стая.
— Сигурен ли си в това?
— Абсолютно. Ти ще умреш, Хайторн. Влизай, Брайън!
18.
Изстрелите раздраха тишината в голямото имение. Пул и Катерин Нелсън панически натискаха спусъците на пистолетите и разбиха стъклата на библиотеката на парчета, които се посипаха отвътре и отвън. Младият лейтенант се хвърли през отвора, направи кълбо и се изправи на крака с насочено към падналите тела дуло.
— Добре ли си? — извика той на зашеметения Хайторн, който се беше хвърлил в ъгъла зад един стол.
— Откъде, по дяволите, се появяваш? — извика останалият без дъх Тайръл, като се изправяше неуверено. — Моята беше свършена, отивах си!
— И аз си мислех такова нещо…
— Тази прекалена раздяла с пилотите? — прекъсна го Хайторн задъхан, с лееща се по челото му пот. — И горещият душ, който не си вземал от дни?
— Нашият шофьор е в храстите и няма къде да мърда. Кати и аз заобиколихме къщата, видяхме те тук и когато сладкодумната горила влетя с пистолет в ръка, решихме, че няма време за мислене.
— Благодаря за немисленето. Той ми каза, че ще бъда убит.
— Трябва да се измъкваме оттук!