Хайторн погледна небето. Големият облак се промъкваше на юг и щеше да закрие луната само след секунди. Когато моментът настъпи, Хайторн притича през пътя и се хвърли в тревата. Той запълзя на ръце и колене към най-близката вила отдясно. Спря веднага след като облакът отмина. Лежеше неподвижен на моравата и стискаше пистолета си.
Гласове! Тихи, носени от вирджинските бризове, както ветровете горе носеха облаците.
Два гласа. Бяха подобни, но не еднакви, с различни оттенъци. Единият беше по-дълбок, може би по-дрезгав, но и двата бяха възбудени и говореха бързо. Но не на английски. Какво беше това? Хайторн бавно повдигна глава… Тишина. Тогава отново се чуха двата гласа, но те не идваха от най-близката вила, а от другата отляво, на няколко десетки метра от него.
Светлина! Малка, тънка като петънце, вероятно от фенерче, но не от клечка кибрит, защото беше постоянна, немигаща. Някой се движеше вътре, лъчът се местеше бързо назад-напред. Някой, който бързаше, търсеше нещо. По някакъв начин и те бяха замесени! Тогава, сякаш за да потвърдят извода му, изведнъж по калния път между главната къща и вилите за гости в южната част на имението се появиха фарове. Беше друга лимузина — несъмнено онази, която Пул и Нелсън са видели да пристига, когато са се готвели да излизат. Колата сега се връщаше, за да вземе разтревожените пътници, дошли преди по-малко от половин час. Двамата бяха чули изстрелите и без да търсят обяснения, се измъкваха от имението на Ностранд колкото се може по-бързо!
Вторият кадилак направи един полукръг и изведнъж спря, а гумите му изсвириха. Две фигури изтичаха от вилата. По-едрата носеше два куфара. Той не можеше да им позволи да избягат. Трябваше да ги спре.
Хайторн гръмна във въздуха с пистолета си.
— Останете където сте! — извика той, стана на крака и затича. — Не влизайте в тази кола!
От тъмнината един заслепяващ лъч се закова върху него, осветявайки двете фигури, скачащи в колата твърде бързо, за да може той да види нещо по-ясно… Светлините в нощта и бягащите фигури бяха част от неговото минало. Той спря, преметна се наляво и се превъртя няколко пъти, извън периферията на лъча, скатавайки се зад един храст, докато няколко изстрела вдигнаха във въздуха пръстта, на която беше легнал преди секунда. Той затвори очи и от яд удари в земята с дръжката на пистолета си.
— Хайторн, къде си? — беше гласът на Кати, бягаща по пътя към неговата позиция.
— Господи, Кати, това си беше истинска артилерия! — присъедини се Пул малко след нея. — Тай, кажи нещо! О, боже, може да са го застреляли…
— Не, не…!
— Не съм сигурен — каза Хайторн, повишавайки глас, и бавно, мъчително се изправи, спирайки за малко с ръце върху коленете си.
— Къде си…?
— Насам — отговори Тайръл, облаците откриха луната за няколко мига и светлината й го освети, докато се приближаваше през храстите.
— Ето го! — извика Нелсън и се затича към него.
— Ранен ли си? — повтори Пул, хващайки ръката на Тай. — Ранен?
— Не от куршумите — отговори Хайторн, направи гримаса и изви врата си.
— Тогава от какво? — попита Кати. — Това бяха автомати!
— Съвършено оръжие — намеси се Пул, — и от по-ниския му регистър, мисля че е МАК, не Узи.
— Може ли с МАК-10 да стреля човек, каращ голяма кола по тесен път? — попита Тайръл.
— Не е лесно.
— Значи може би грешиш, лейтенанте.
— Какво значение има? — запротестира Нелсън.
— Никакво — съгласи се Хайторн. — Не, не съм ранен, само издраскан от едно действие, което не бях практикувал наскоро. Как са пилотите на Ван Ностранд?
— Само поизплашени — отговори Кати, — и съм сигурна, че е свързано с мнението на Джаксън, че не ги очакват медали за добро поведение. Искат да се измъкват!
— Вие ги оставихте преди тая стрелба, така ли?
— Преди три минути, не повече — каза Нелсън.
— Тогава няма какво да ги спре, и може би това е за добро.
— О, има нещо, което ще ги спре, капитане.
— За какво говориш? Те могат просто да излетят.
— Да чуваш нещо като излитащ самолет? — ухили се Пул. — Поиграх си с тях на една игричка.