— Пул, мога да те изправя пред трибунал…
— О, по дяволите, това е проста игра и винаги успява — простите неща успяват винаги. Взех им единствения ключ и затворих вратата. Блокирани са, няма къде да отидат, Тай. А когато го направят, ние може да сме при тях.
— Бях прав за теб, лейтенант. Как ти звучи това за рапорта?
— Добре, по дяволите, капитане. Ах, благодаря ви, сър!
— Не бързай толкова. Същите тези качества могат да ни забъркат хубава каша.
— Как? — попита Кати нападателно.
— След като самолетът не излети, какво ще стане, щом като охраната е чула заповедите, а готвачката не успее да намери Ван Ностранд и своя съпруг. Те ще знаят, че ние сме все още тук, защото самолетът не излита.
— Ако си спомняш — каза Нелсън, — нейният съпруг беше нашият шофьор.
— А лимузината има телефон — добави Тайръл.
— Мамка му, той е прав! — възкликна Пул. — Ами ако от входната врата проверят лимузината, а после се обадят на полицията? Ами ако вече са им се обадили? Всеки миг могат да пристигнат за нас.
— Инстинктите ми казват, че няма да го направят — противопостави се Хайторн, — но нямам увереността, която имах някога. Твърде отдавна беше.
— Въпросът е входната врата — каза Пул.
— Точно така — съгласи се Хайторн. — Ако съм прав, тук трябваше да има коли или бъгита, най-малкото хора с фенери, които претърсват този район. Но няма нищо. Защо е така?
— Може би трябва да научим — каза Джаксън. — Ще трябва да се поразходя до там и да видя какво става.
— И да те застрелят, идиот такъв?
— Стига, Кати, не съм тръгнал да бия барабан.
— Тя е права — каза Тайръл, — може и да съм антика в някои области, но не и в тази. Аз ще отида и ще се видим при самолета.
— Тук какво стана? — попита Нелсън. — Какво видя?
— Двама мъже, единият твърде висок, с куфари, другият по-нисък, по-слаб и с шапка. Те скочиха в колата, когато светлината ме заслепи.
— Кой се сеща за шапка в такъв момент? — каза Пул.
— Плешивите мъже, Джаксън — отговори Хайторн. — Това е характерно за тях в такива случаи. Заведи Кати обратно до самолета и се опитай да успокоиш пилотите.
— Няма нужда да ме води. И сама съм способна да…
— О, млъкни, Кати — прекъсна я Пул. — Той просто иска да каже, че ако тези отрепки решат да бягат, по-добре е да ги спрем, отколкото да ги застреляш. О’кей.
— Добре.
— Слушайте — продължи Тайръл с твърд глас. — Ако попадна в беда, ще стрелям бързо три пъти. Това ще е сигнал за вас да се измъквате оттук.
— И да те изоставим? — попита Нелсън изненадано.
— Точно така, майоре. Мисля, че ти казах, не съм герой. Не обичам героите, защото твърде много от тях умират, а това не ми допада. Ако съм в беда, по-лесно ще се измъкна от тук сам, без багаж.
— Много благодаря!
— За такива неща съм трениран, плащано ми е.
— Хей, ами ако дойда с теб? — каза Пул.
— Ти сам си отговори, лейтенант. Ами ако пилотите решат да се разбунтуват?
— Да вървим, Кати.
Бледосивият буик на департамента по отбраната беше паркиран край пътя, почти невидим, защото клоните от околните дървета го покриваха. Беше до дългия половин миля, обграден с дървета път, който водеше до имението на Ван Ностранд. В него имаше четирима отегчени и раздразнени мъже, недоволни, че им е поставена задача по това време, без да им е разрешено да предприемат нищо, нито пък са им обяснили защо са тук. Те трябваше просто да наблюдават, но при никакви обстоятелства да не бъдат забелязани.
— Започва се! — каза шофьорът, пресягайки се към цигарите в жабката, когато една лимузина се появи от вратата на имението и зави надясно. — Ако самолетът излети, ние сме свободни.
— Хайде да си ходим — каза офицерът на задната седалка. — Това си беше дивотия.
— Някой отгоре вероятно иска да знае кой с кого спи — добави друг глас отзад.
— Чисти дивотии — каза мъжът до шофьора, посягайки към радиото. — Закривам акцията и да се измитаме.
Баярат седеше облегната в лимузината, зашеметена и неспособна да подреди мислите си. Човекът, осветен от лъча, беше Хайторн! Как можеше да бъде истина? Беше невъзможно, но все пак това беше той! Какво съвпадение! Абсурдно. Трябваше да има някакъв начин, който да обяснява положението. Какво ставаше тук? Padrone? Това ли беше обяснението? Господи, това беше… Padrone. Марс и Нептун! Страстите на плътта, сплетени със страстта за власт и първенство. И padrone беше убит от Хайторн. Проклетият глупак! Ван Ностранд не би могъл да го допусне, той беше извикал Хайторн, за да го убие — той е мой, ничий друг — и Бая никога повече нямаше да го чуе след тази вечер.
Това беше игра на шах, измислена в ада, при която царете и пешките винаги бяха по равно, неспособни да се елиминират един друг без пробив, който би могъл да унищожи всички… Но това не можеше да се случи. Тя беше толкова близо — само няколко дни и Ашкелон щеше да бъде отмъстен. Целият й изтерзан живот щеше да придобие смисъл! Смърт на всяка власт! Тя не можеше да бъде спряна, това беше немислимо.