Хайторн изтегли мъртвия пазач от бюрото, хвана го под мишниците и го издърпа до банята. Тай спря да си измие ръцете на мивката, когато изведнъж чу шум на мотор — силен, дори бесен, който спря със свистене на гуми… Беше ли сгрешил? Полицията ли пристигаше след подадена тревога? Почти без да мисли, той изтича от банята, грабвайки шапката на пазача от пода и застана срещу дебелия прозорец, моментално успокоен. Синият шевролет беше цивилен и не влизаше в имението, а го напускаше. Погледна таблото, бутоните, инстинктивно избра триъгълника за излизане.
— Да? — каза той, завъртайки превключвателя за вградения микрофон.
— Какво искаш да ми кажеш с това да, глупако! — че се един възбуден глас по високоговорителя. — Пусни ме оттук! И когато тъпият ми съпруг се върне с лимузината, кажи му, че съм отишла при сестра си, там може да ме намери… Хей, чакай малко! Кой си ти!
— Аз съм нов, мадам — каза Тайръл, натискай зеления бутон на втория триъгълник. — Приятна вечер, мадам.
— Всички сте лунатици. Самолети летят, автомати стрелят, друго какво? — шевролетът изчезна в тъмнината, докато Хайторн сваляше далечната бариера. Оглеждайки се наоколо, той се зачуди дали има нещо, което трябва да направи, което трябва да вземе… Да, имаше. На бюрото, опръскан с кръв, лежеше голям бележник. Той го отвори и заразгръща страниците. Съдържаха имената, датите, продължителността на престоя на гостите на Ван Ностранд от началото на месеца, за осемнайсет дни. В своята бързина или смущение Нептун беше направил първата грешка. Тайръл затвори бележника и го сложи под мишница. После, изведнъж поразен от очевидното, го захлупи отново на бюрото и прелисти бързо на страницата за тази вечер. Лимузината, която беше хвърчала с двамата бягащи пътници от най-далечната вила. Беше записано само едно име, но то беше достатъчно, за да подпали ума на Хайторн.. Защото бе съставено от имена, които водеха до определени изводи. Тя не знаеше, че Хайторн е там, но въпреки това бе изоставила пълната конспирация, водена от маниакалното си его, беше оставила следа за официалните комисии и историците. Нямаше да й бъде отказано това върховно признание.
Мадам Лебайерон, Париж.
Лебайерон.
Бая.
Доминик.
Баярат!
19.
Тайръл остави вратата на къщичката отворена и се затича по пътя към огромната морава, откъдето щеше да притича към пистата. Стигнал на тревата, той забави смутено ход, в началото без да разбира защо. Инстинктивно беше очаквал да види сигналните светлини, приближавайки се към пистата. Тях ги нямаше. Светеше само луната. Отново се затича, този път по-бързо от преди, преминавайки през едно тясно място на високия плет, граничещ с края на полето.
Беше предполагал, че Нелсън и Пул ще го чакат на светло до пистата с двамата пилоти. Нямаше никого, нещо се беше объркало. Той напъха бележника под един храст, затрупа го с пръст и огледа пистата.
Тишина. Нищо. Само жълтеникаво-белите очертания на самолета.
Изведнъж усети някакво движение! Къде? Улови го с ъгъла на окото си — отдясно, през пистата. Той се съсредоточи върху мястото, луната му помагаше, защото лъчите й се отразяваха като в огледало. Това беше контролната кула с погрешното название, защото не беше кула, а едноетажна постройка от стъкло, с антена-чиния на покрива, от която излизаха много кабели. Някой беше мръднал зад един от големите прозорци, отразени от луната.
Тъмнината в небето се завърна и Хайторн се сниши на тревата, промъкна се до високия плет, където се изправи и отново затича, заобикаляйки пистата. За по-малко от минута той се приближи до кулата. Дишаше тежко, с подгизнала от пот риза. Бяха ли двамата пилоти победили Кати и младия въоръжен лейтенант? Това не беше възможно да стане без изстрели, а не беше чул стрелба.