— Всички?
— Освен пазача, който е бил убит. Застрелян в главата на бюрото си.
— Но ако този дневник не е тук…
— Точно. Някой е останал. Някой, който знае, че Ван Ностранд е мъртъв и иска да измъкне всичко ценно от имението.
— Но защо точно дневника от къщичката? Той не е златен, нито предмет на изкуството.
Тайръл се загледа в майора на лунната светлина.
— Благодаря ти, майоре, току-що ми каза нещо, което трябваше да съм разбрал. Нашият изплъзващ се непознат е по-навътре в нещата, отколкото предполагах. Този дневник има цена само за човек, който знае колко е важен. Наистина отдавна съм се откъснал от тези неща.
— Какво искаш да направим?
— Трябва да правим всичко много внимателно. Имаш оръжие, нали?
— Джаксън ми даде пистолета, който взе от телеграфиста. Мисля, че е добър.
— Добър е. Дръж го изваден, да се вижда, и ме следвай. Прави каквото правя и аз, завъртай се на всеки няколко крачки, обратно на моите, ако можеш. Аз ще обикалям наляво, ти заобикаляй надясно — така ще покрием всички точки. Можеш ли да го направиш?
— Мога ли да управлявам миниподводница, която никога не съм виждала преди?
— Не е същото, майоре. Ти не управляваш машина, сега ти си машината. Това е стреляне по сянка, която може да е, а може и да не е човешка. Не може да има извинение, ако не го направиш. Нашият живот може да свърши, ако проявим нерешителност.
— Аз чета, говоря и разбирам английски, Тай, и ако се опитваш да ме уплашиш, си успял.
— Добре. Мен ме плаши смелостта, от която можеш да умреш.
Движейки се внимателно, двете фигури пресякоха голямата морава по посока на главната къща. Те стигнаха разбития прозорец на библиотеката. Приглушената светлина отвътре подчертаваше безформените стърчащи парчета стъкло. Тайръл ги изби с дулото на пистолета, за да намали риска от нараняване.
— Добре, аз ще мина първи и ще те издърпам — каза Хайторн, докато нервната Катерин Нелсън стоеше зад него, обърната към тъмнината, а пистолетът й се движеше наляво-надясно.
— Не съм много сигурна дали въобще искам да се обърна — каза Кати. — Аз наистина не обичам оръжията, но сега ще ми е много приятно да употребя това грозно нещо.
— Одобрявам отношението ти, майоре. — Тайръл прескочи, държейки рамката с лявата си ръка, а пистолета в дясната. — Добре — продължи той отвътре на прозореца. — Постави пистолета където можеш да го поставиш и хвани ръката ми.
— Господи, ужасно драска! — извика Нелсън, пъхайки пистолета в пазвата си и грабвайки протегнатата ръка на Хайторн. — А сега какво?
— Постави си крака на стената и направи това, което е естествено, когато те издърпам нагоре. Само няколко стъпки и ще успееш… но не стъпвай в ъгъла, ако можеш. Нямаш подходящи обувки.
— Аз съм с високи токове, не забравяй. Те не са удобни за такива упражнения. — Катерин направи както й беше казано, полата й се вдигна, докато се издигаше нагоре… — Да върви по дяволите приличието — измърмори тя. — Ако бельото ми те възбужда, това си е твой проблем.
Телата на Ван Ностранд и шефа на охраната му лежаха там, където бяха паднали. Нямаше признаци нещо да се е променило, някой да е бил в библиотеката, след като стрелбата бе отнела живота им. За да се увери, Хайторн отиде бързо до тежката врата. Тя все още беше заключена.
— Аз ще прикривам откъм прозореца — каза Тай. — Провери телефона, той трябва да има памет, описваща кои номера на кого са. Виж дали има номерата на лимузините.
С гръб към стената, Хайторн застана до разбитата рамка, докато Нелсън отиде до бюрото.
— Имало е етикет, който сигурно е покривал индекса пред телефона — каза Кати. — Той е бил откъснат, има парчета хартия по ъглите, сякаш някой се е затруднил, докато го къса.
— Погледни в чекмеджетата, кошчетата, навсякъде, където може да е хвърлен.
Кати бързо отваряше чекмеджетата и бързо ги затръшваше.
— Празни са — каза тя, вдигна едно кошче за боклук и го постави на стола до бюрото. — И тук няма нищо. Я чакай малко.
— Какво?
— Квитанция от една компания за превозване на вещи, Сий Лейн Контейнерс. Познавам тази фирма, големците я използват, когато се местят на работа през океана за няколко години..
— Какво пише за нея?
— Ван Ностранд, склад за трийсет дни, Лисабон, Португалия. — После отдолу, под графата „вещи“: — Двайсет и седем кашона, лични вещи, лепенки за проверката на митницата. — Подписана е от Г. Алварадо, секретар на Ностранд.
— Това ли е всичко?
— Има още едно условие под инструкциите. То гласи: Изпращачът ще изисква от фирмата склад в Лисабон. Това е… Защо някой ще изхвърля квитанция за двайсет и седем кашона с лични вещи, когато повечето от тях сигурно са ужасно ценни?