— Първото нещо, което ми идва на ум, е, че когато си Ван Ностранд, нямаш нужда от квитанция, за да си получиш вещите. Какво още има в кошчето?
— Всъщност нищо… Три обвивки от шоколад, две страници от бележник, без нищо на тях, и компютърна разпечатка от борсата с днешна дата.
— Безполезни — каза Тайръл с поглед навън. — А може и да не са — добави той. — Защо би изхвърлил Ван Ностранд тази квитанция. Или, казано по друг начин, защо си е направил труда да я изхвърля?
— Ти да не се учиш от Пул? Объркваш ме.
— Той е имал секретарка. Защо просто не й я е дал? Тя очевидно се е грижила за всичко, така че защо я е задържал?
— За да потвърди изпращането до Лисабон — ох, ох, забрави го, както ти би казал. Той я е изхвърлил.
— Защо?
— Откъде да знам, капитане. Аз съм пилот, не психиатър.
— Нито пък аз, но разбирам какво ям, когато нагълтам кактус.
— Звучи умно, но не разбирам какво искаш да кажеш.
— Аз не съм умен, просто опитен. Ван Ностранд, по причини, които не мога да разбера, е искал квитанцията да бъде открита.
— След смъртта му?
— Разбира се, че не. Той не е очаквал да умре. Бил е на път за Шарлот, Северна Каролина, но е искал тя да бъде намерена.
— От кого?
— От някой, който би направил връзката с нещо, което не се е случило. Трябва да се оставим на интуицията. Огледай се наоколо. Навсякъде. Провери книгите, които не са по рафтовете, бара, всичко…
— Какво да търся?
— Всичко, което е скрито… — той спря изведнъж. — Чакай. Угаси осветлението!
Нелсън изключи горната лампа, а след това и тази на бюрото.
— Какво става, Тай?
— Идва някой с фенерче, виждам едно светло кръгче в тревата. Това е нашият непознат.
— Какво прави?
— Върви право към този прозорец…
— След като угасих светлините?
— Добър въпрос. Той не спря, нито направи пауза, когато ги изключи. Просто продължава да върви напред като някакъв робот.
— Намерих фенер! — прошепна Нелсън зад бюрото. — Мисля, че видях един в долното чекмедже. Права бях.
— Промъкни се оттам и ми го търкулни.
Кати го стори и Тайръл го пое с лявата си ръка, докато подобната на зомби фигура продължаваше към маршрута си към къщата. След секунди тя достигна прозореца. Изведнъж истеричен писък разкъса тишината.
— Излизай от там! Нямаш право да влизаш в стаите му. Ще кажа на господин Ван. Той ще те убие!
Хайторн включи фенера, с насочен към главата на фигурата пистолет. За негово учудване, това беше една стара жена с дълбоки бръчки, напълно побеляла коса и скъпа тъмна рокля. Тя стискаше напоения с кръв дневник от къщичката в лявата си ръка. Нямаше оръжие, само едно фенерче-химикалка. Беше внушителна със святкащия си от гняв поглед.
— Защо ще иска господин Ван да ни убива? — попита Тайръл спокойно. — Тук сме по негово желание, самолетът му ни докара. Както може да видите от счупения прозорец, той имаше причини да иска помощта ни.
— Значи вие сте от неговата армия? — попита старата жена с по-нисък, макар и все още рязък глас с лек акцент.
— Неговата армия? — Тай отклони лъча на фенерчето от лицето на старата жена.
— Неговата и на Марс, разбира се — жената спря, сякаш да поеме въздух.
— Разбира се. Нептун и Марс, нали така?
— Така е. Той казваше, че един ден ще ви се обади. И двамата знаехме, че този ден идва, нали разбирате.
— Какво идва?
— Бунтът, естествено. — Жената отново задиша тежко, погледът й се замъгли. — Ние трябва да защитим себе си, всичко наше и всеки, който е с нас!
— От бунтовниците, разбира се — Хайторн изучаваше напрегнатото лице. Въпреки че беше развълнувана, нейното излъчване и държание, дори при гняв и страх, говореха за някакъв аристократизъм. От Южна Америка ли беше? Говореше с акцент, испански или португалски. Португалски? Рио де Жанейро? Марс и Нептун. Рио?
— От човешките боклуци, ето от кого! — гласът й беше толкова близо до писък, колкото й позволяваше възпитанието. — Нилс работи през целия си живот, за да подобри участта им, да направи нещата по-добри, а те искат единствено още и още и още! Не заслужават нищо! Те са мързеливи и покорни — правят само бебета, а не работят.
— Нилс?…
— За вас господин Ван — жената се закашля.
— Но не и за вас… естествено.
— Скъпи млади човече, аз съм от години с момчетата, от самото начало. По-рано бях тяхна домакиня… всички онези славни партита и банкети, дори техните собствени карнавали! Великолепни!
— Сигурно са били велики — съгласи се Тайръл, кимайки. — Но все пак трябва да защитим себе си и всеки, който е с нас. Затова взехте дневника, нали? Аз го скрих в пръстта, под храстите.