— Искаш ли да ми кажеш за какво?
— Не мисля, че ще искаш да го чуеш. Освен това е твърде лично. Никога не съм го разказвал.
— Ще направим сделка, Тай. Аз също имам нещо лично, което никога не съм споделяла с никого, дори и с Джаксън, още по-малко с родителите си. Може би ще можем да си помогнем, след като и без друго вероятно никога няма да се видим, когато това свърши. Искаш ли да го чуеш?
— Да — каза Тайръл, изучавайки нейното загрижено, някак си молещо изражение. — За какво се отнася, Кати?
— Пул и моите хора си мислят, че аз съм родена да бъда офицер, да бъда пилот от военновъздушните сили, с всичко, което следва от това.
— Ако ми простиш — каза Хайторн, усмихвайки се любезно, — според мен Джаксън вярва, че ти си призвана, а не родена за това.
— Грешиш във всяко отношение — противопостави се майор Катерин Нелсън. — Докато не ме приеха във Военната академия, винаги съм мечтала да стана антрополог. Като Маргарет Мийд, да пътувам по света, да изучавам култури, неизвестни на никого, да откривам нещо за примитивните хора, които в толкова много отношения са по-добре от нас. Понякога тази мечта отново се завръща в мен… Звучи глупаво, нали?
— Нищо подобно. Защо не го направиш?… Аз мечтаех да плавам под собствен флаг, но протаках десет години. И какво от това?
— Обстоятелствата са твърде различни, Тай. Ти си започнал да се обучаваш за това, което си сега, практически от дете. А аз ще трябва тепърва да започна да уча. Бог знае колко време ще ми отнеме това.
— Какво толкова, две години? Не е като да учиш мозъчна хирургия. После можеш да продължиш в процеса на работата.
— Какво?
— Ти можеш да правиш това, което деветдесет процента от антрополозите не могат. Ти си пилот, можеш да ги откараш където си поискаш.
— Този разговор не е нормален — каза Кати тихо, замислено. После се изправи и прочисти гърлото си. — Аз ти казах тайната си, Тай. А твоята каква е? Честната дума си е честна.
— Говорим си като две дечица. Добре… Твърде често се сещам за него, предполагам, че ми е като опора… Една нощ отидох да се срещна с един руснак, човек от КГБ, точно като мен, моряк от Черноморския флот. И двамата знаехме, че нещата излизат извън контрол, труповете в каналите безумно се увеличават. За какво? Междуправителствените срещи не се занимаваха с това, а с него двамата не можахме да прекратим лудостта. Когато го намерих, той беше все още жив, но лицето му беше издълбано с бръснач като хамбургер. Разбрах какво иска от мен и го… освободих от страданието му. Тогава наистина разбрах какво трябва да правя. Не трябваше просто да преследвам корумпираните, които натрупваха състояния от нищо. Или неориентираните агенти и бюрократите, които бяха научени да ни се противопоставят идеологически. Трябваше да преследвам фанатиците, маниаците, които можеха да направят такова нещо на човек от своите. Всичко в името на нетрепкащата, неопетнена лоялност, която не означава нищо за големите събития в историята.
— Това е сериозно, капитане — каза Кати меко. — Тогава ли срещна Стивънс, капитан Стивънс?
— Хенри Страшния?
— Такъв ли беше… такъв ли е?
— Понякога. Да кажем, че е агресивен. Всъщност аз познавах жена му по-добре, отколкото него. Те нямаха деца и тя работеше в посолството. Беше в транспортно отделение, координираше пътуванията на персонала, а аз пътувах доста. Приятна жена, и подозирам, че обуздаваше истериите му по-често, отколкото би признала.
— Преди няколко минути ти го попита за жена си — Тайръл рязко наклони глава наляво, очите му бяха вплетени в нейните. — Съжалявам — каза тя, поглеждайки встрани.
— Аз знаех отговора, но това беше въпрос, който трябваше да бъде зададен — каза той спокойно. — Ван Ностранд направи една груба забележка, за да ме провокира, да ме обезоръжи.
— И Стивънс прибави лъжа към нея — довърши Кати. — Ти му повярва, разбира се.
— Без ни най-малко съмнение — Хайторн се усмихна не толкова от настроението, колкото от спомена, с очи в тавана. — Като оставим агресивността настрани, Хенри Стивънс е много умен, аналитичен, но главната причина да го бутат нагоре е, че той е тотален лъжец. Ето защо съм убеден, че знае повече за смъртта на жена ми, за убийството й, отколкото ми казва… Знаеш какво го попитах, така че можеш да прецениш. Неговият отговор беше толкова спокоен и недвусмислен, а реакцията му толкова бърза, почти моментална. Разбрах, че това е истината. Той каза, че е срещнал Ингрид само веднъж, на малкото сватбено тържество, което посолството ни устрои, когато той придружаваше жена си.