— Исусе, и аз също!
— Няма да е толкова трудно. Кажи му истината — той може би така и така я знае, — че съм вербуван от МИ-6, а не от теб или някой друг във Вашингтон, тъй като няма много хора наоколо, на които бих повярвал. Кажи му, че имам информация за Момиченцето-кръв, която ще предам само на него, тъй като британският ми работодател беше убит. Няма да откаже, той е близък с англичаните… Ти дори би могъл да преувеличиш и да му кажеш, че макар и да не сме се разбирали с тебе, аз съм бил наистина спец в работата си и може наистина да знам нещо… Ето телефона, Хенри. Направи го.
Шефът на военноморското разузнаване го направи. Думите му към държавния секретар съдържаха смесица от тревога, неотложност и респект. Когато свърши, Хайторн го дръпна настрана и му подаде едно листче.
— Това е телефон в Париж — каза Тайръл тихо. — Обади се на Дьозием и им кажи да го поставят тотално под наблюдение.
— Чий е този телефон?
— Номер, на който Баярат се е обаждала. Това е всичко, което трябва да знаеш. Всичко, което ще ти кажа.
Таксито спря на бордюра в Джорджтаун, района на Вашингтон, в който живееше елитът на столицата. Импозантната четириетажна постройка стоеше сред една покрита с дървета морава. Оградата беше осветена, вратата на входа блестеше, стъпалата бяха белосани, перилата също бяха бели, всичко беше бяло, сякаш за да улесни изкачващия се в нощта човек. Хайторн плати и слезе от таксито.
— Искате ли да почакам, господине? — попита шофьорът, гледайки небрежното облекло на Тайръл и очевидно уверен в късния час, ако не и в къщата на държавния секретар.
— Не знам колко дълго ще се забавя — отговори Хайторн начумерено, — прав си. Ако си свободен, защо не се върнеш да кажем след четирийсет и пет минути. — Тайръл бръкна в джоба си, извади десетдоларова банкнота и я пусна през отворения прозорец на колата. — Мини оттук, но ако ме няма, заминавай.
— Нощта е бавна, ще ви дам малко време.
— Благодаря.
Хайторн се заизкачва по стълбите, чудейки се защо човек над петдесетте живее в къща, където за да стигне до предната врата, трябваше да е планинска коза. На безмълвния въпрос на Тайръл беше отговорено, когато видя, че отгоре, на тухлената веранда, има един голям електрически ескалатор. Старият Палисър не беше глупак, що се отнасяше до удобствата. Той не беше глупак и за много други неща. Тайръл не беше привърженик на вашингтонското благополучие, но Брус Палисър сякаш беше една степен над цялата тълпа. Хайторн не знаеше много за него, но от това, което беше чел във вестниците и беше видял на телевизионните пресконференции, секретарят имаше бърз ум, находчивост и дори чувство за хумор. Тайръл не уважаваше представителите на политическата власт, на които липсваха тези качества. Навсякъде. Във всяка страна. Въпреки това в момента беше много колеблив, подозрителен до крайност към държавния секретар. Защо той беше направил услуга на Нилс Ван Ностранд, приятел и домакин на Баярат?
Бляскавият звънец беше повече орнамент, отколкото практичен инструмент, затова Хайторн натисна яркоосветения бутон за вратата. След секунди тежката врата беше отворена от Палисър по риза, с познато лице под корона от сива коса. Панталоните му все пак не отговаряха на безупречната му репутация — той носеше дънки, скъсани на колената.
— Вие сте смелчага, капитане, това мога да кажа за вас — обяви секретарят. — Влизайте и докато вървим към кухнята, започнете да ми разказвате защо не отидохте при директора на ЦРУ или тайните служби, или при вашия собствен началник от морското разузнаване капитан Стивънс.
— Той не ми е началник, господин секретар.
— О, да — каза Палисър, спря в коридора и изгледа Тайръл. — Той спомена нещо за британците, мисля за МИ-6. Тогава защо, по дяволите, не се свързахте с тях?
— Не вярвам на Тауър Стрийт.
— Не вярвате…
— Също не вярвам и на ЦРУ, господин секретар. Те всички са инфилтрирани.
— Господи, вие говорите сериозно.
— Не съм тука, за да си правим комплименти, Палисър.
— Сега пък Палисър?… Е, предполагам, че това е освежително. Елате, аз варя кафе. — Те преминаха през дъбова плъзгаща се врата в голямата бяла кухня. В средата имаше кръгла маса, на края на която бълбукаше старомодна кафеварка. — Всеки си има разни пластмасови неща, които писукат, казват времето, колко чашки съдържат и господ знае какво още, но никое от тях не може да изпълни стаята с такъв великолепен аромат на истинско кафе. Как го пиете?
— Черно, сър.
— Първото прилично нещо, което казвате — секретарят наля чашките. — Сега кажете ми защо сте тук, млади човече. Приемам за инфилтрирането, но бихте могли да се върнете обратно в Лондон, до върха, както разбирам. Не бихте имали проблем с тях.