— Имам проблем с всички комуникации, които могат да бъдат подслушвани отвътре.
— Разбирам. И какво сте открили за Момиченцето-кръв, което можете да кажете само на мен?
— Тя е тук…
— Знам това, ние всички го знаем. Президентът не би могъл да бъде по-добре охраняван.
— Не за това поисках да се срещна с вас лично.
— Вие сте едно самодоволно копеле, капитане. Засега ме дразните! Разказвайте!
— Защо уредихте на Нилс Ван Ностранд да напусне страната по начин, който може да бъде определен като много тайнствен?
— Превишавате правата си, капитане! — секретарят плесна със свободната си ръка по масата. — Как смеете да се месите в поверителни дела на Държавния департамент?
— Ван Ностранд се опита да ме убие само преди няколко часа. Мисля, че това ми дава достатъчно смелост.
— За какво говорите?
— Аз само започвам. Знаете ли къде е Ван Ностранд сега?
Палисър наблюдаваше Тайръл. Загрижеността му се превръщаше в страх, близък до паниката. Той стана бързо на крака, разля кафето си и отиде до един телефон на стената с много бутони. Сърдито натисна продължително един бутон.
— Джанет! — извика той. — Получавал ли съм някакви обаждания тази вечер?… Защо, по дяволите, не си ми казала? Добре, добре, не погледнах… Той какво? Исусе…! — Секретарят бавно затвори телефона, уплашените му очи се срещнаха с тези на Хайторн. — Не е стигнал до Шарлот — прошепна той, сякаш задаваше въпрос. — Аз бях навън… в моя клуб… обадила се е охраната на Пентагона. Какво се е случило?
— Ще отговоря на въпроса ви, ако вие отговорите на моя.
— Нямате право!
— Тогава си тръгвам — Тайръл се изправи.
— Сядай! — Палисър заобиколи масата, грабна стола си, избърса разсипаното кафе с опакото на ръката. — Отговаряй! — нареди той, сядайки.
— Вие ми отговорете — каза Хайторн, все още прав.
— Добре, седнете… моля. — Тайръл седна, забелязал болезненото изражение на лицето на секретаря. — Използвах служебното си положение за лични цели, но те по никакъв начин не са компрометирали Държавния департамент.
— Това вие не можете да знаете, господин секретар.
— Аз го знам! Това, което вие не знаете, е какво е преживял този човек и какво е направил той за страната ни!
— Ако това е обяснението, по-добре е да ми разкажете.
— Кой сте вие, по дяволите?
— Най-малкото човек, който може да отговори на въпроса ви… Не искате ли да научите какво се е случило? Защо той не е стигнал до Шарлот?
— Най-добре да науча — каза Палисър. — Има един бригаден генерал, който ще бъде доволен да ме нарече некадърник по въпросите на разузнаването… Добре, капитане, ще ви разкажа, но ако не ми дадете сериозни доказателства за някакви разкрития, това ще си остане поверителна информация. Не мога да пожертвам един добър човек и жената, която обича, заради непотвърдени слухове. Разбираме ли се?
— Разказвайте.
— Преди години, в Европа Нилс е имал брак, който се е разпаднал — не е важно чия е била грешката, бил е приключен. Той се влюбил в съпругата на известен политик от онази страна, една злощастна жена, бих добавил — и те имали дете, момиче, което сега, двайсет и няколко години по-късно, умира…
Хайторн се облегна назад и изслуша с безизразно лице разказа на секретаря за любов, измяна и отмъщение. После се усмихна.
— Моят брат Марк вероятно би нарекъл това руска драма от деветнайсети век, нещо като Толстой или Чехов. Според мен са глупости. Проверихте ли този европейски брак?
— Добри боже, разбира се, че не. Ван Ностранд е един от най-уважаваните — дори обожавани мъже, които съм познавал някога. Той е бил съветник на агенции, департаменти, дори на президенти!
— Ако изобщо е имало брак, той е бил само на книга. А ако някога е имал дете, трябвало е да надмине себе си. Ван Ностранд не беше от тези мъже, които харесват жените. Той ви е излъгал, господин секретар, и точно сега се чудя колко души още е хванал на въдицата си.
— Обяснете! Не сте обяснили все още нищо!
— Всичко ще си дойде на мястото по-късно. Засега ще получите отговор на въпроса си… Ван Ностранд е мъртъв, господин секретар, застрелян, докато командваше моята екзекуция.
— Не ви вярвам!
— А би било по-добре, защото е вярно… Както и че Момиченцето-кръв в този момент беше наблизо, в една от неговите вили за гости.
— Какво се случи, сеньора? Защо бе убит човекът от паркинга? — момчето от доковете направи пауза, въпросът му беше сърдит, той за кратко отклони погледа си от вирджинския път и го впери в Баярат. — О, господи, ти ли беше?