— Да не си си загубил ума? Аз пишех писма, докато ти гледаше телевизия в спалнята, и звукът беше толкова силен, че едва можех да мисля!… Чух полицаите да казват, че било работа на ревнив съпруг. Младият мъж е имал роман с неговата жена.
— Ти даваш твърде много обяснения, contessa Кабрини. Кое да приема?
— Ще приемеш каквото ти казвам, иначе те връщам в Портичи, за да те убият на доковете заедно с майка ти, брат ти и сестрите ти! Разбра ли?
Николо се умълча, лицето му, невидимо от пробягващите сенки, се изчерви.
— Сега какво ще правим? — попита накрая той.
— Отбий някъде в гората, където е тъмно и няма да могат да ни видят. Ще си починем няколко часа, след това рано сутринта ти ще вземеш останалия багаж от хотела. После ще възстановим ролите си на Данте Паоло и неговата леля contessa. Виж! Там има поле с висока лятна трева, като тревата в долната част на Пиренеите. Карай натам.
Николо завъртя кормилото толкова силно, че Баярат се блъсна във вратата. Начумерена, тя го погледна.
Държавният секретар Брус Палисър скочи на крака, изпращайки стола си с трясък на земята.
— Нилс не може да е мъртъв!
— Капитан Стивънс е все още в офиса си в морското разузнаване. Накарайте нощния дежурен да ви свърже, той ще го потвърди.
— О, господи, вие не бихте направили такова невероятно съобщение… ако не можехте да го подкрепите.
— Би било загуба на време, господин секретар, а по мое мнение време за губене няма.
— Аз, аз не знам какво да кажа. — Старчески, непривично за възрастта му, Палисър се наведе и изправи стола си. — Всичко е толкова невероятно.
— Точно затова е истинско — каза Хайторн. — Защото всички те са толкова невероятни. Тук и в Лондон, Париж, Йерусалим. Не са се насочили към голямата атомна бомба, защото тя носи масово унищожение. Не това е целта им. Те ще дадат воля на гнева си, като създадат нестабилност, хаос. И независимо дали искаме да го приемем или не, те могат да го направят.
— Не могат! Тя не може!
— Времето е на нейна страна, господин секретар. Президентът не може да живее дълбоко замразен. Някога, някъде той ще се появи на място, където тя ще може да стигне до него и да го убие, а докато чакането продължава, другите подготвят нападенията в Лондон, Париж и Йерусалим. Те не са глупави.
— Нито пък аз, капитане. Какво има още? Какво пропускате?
— Ван Ностранд сам не би могъл да направи това, което се е опитал да направи с вас. Трябва да има и други.
— Какво искате да кажете?
— Казахте, че той е искал да напусне страната завинаги.
— Това е вярно. Така каза той.
— И всичко се е случило толкова бързо, за два дни, подразбрах.
— Беше по-скоро за часове, да, беше за часове. Той трябваше да стигне до Европа незабавно, преди кучият син съпругът да разбере, че той е там. Такава беше неговата версия! Трябвало да стигне при детето си, преди то да умре, и да отведе майката на това дете надалеч, за да остане до края на живота си с нея, жената, която е обичал най-много от всичко.
— Това е част от нещата, които ме тревожат — каза Хайторн. — Цената. Нека започнем с не толкова малкото имение на Ван Ностранд. То струва милиони.
— Той каза, че го е продал…
— За дни, нека да са часове?
— Не беше съвсем ясен, нито пък очаквах да бъде.
— А сметките, които е имал тук? Това са милиони, много милиони. Човек като Ван Ностранд не оставя такива неща зад себе си, без да вземе мерки, а тези мерки изискват доста повече от няколко часа.
— Не сте наясно, капитане. В наши дни чрез компютрите тези неща могат да се правят светкавично. Адвокати и институции се грижат за това всеки ден, милиони пресичат океана в двете посоки всяка минути.
— Но всички те могат да бъдат засечени, нали?
— По-голямата част, да. Правителствата не обичат да изпускат данъците, които им се полагат.
— Но вие казахте, че Ван Ностранд е трябвало да изчезне. Евентуално засичане би осуетило това, нали?
— По дяволите, разбирам, че е така. И…?
— И той е имал нужда от някой, който да прикрие прехвърлянията, които биха довели към него и местонахождението му. В досегашния си живот, господин секретар, аз научих, че умните избягват да правят сделки с престъпници, които лесно биха изпълнили желанията им, не от някакви морални съображения, а за да се предпазят от бъдещо изнудване. Вместо това те се насочват към високоуважаваните, като или ги убеждават или ги корумпират, за да изпълнят това, което им е нужно.
— Ах ти, нагло копеле! — изсъска Палисър презрително, със святкащи очи. — Да не искаш да кажеш, че съм корумпиран…