— Колкото и да нямам търпение да получа пакета — прекъсна го Бая, — има един друг проблем, който трябва да бъде решен незабавно. Аз се срещнах с един млад човек, червенокос политически консултант, за когото ще прочетете във вестниците. Името му беше Райли, той е мъртъв, но информацията, която мислеше, че притежава, е разрушителна за нашата мисия и трябва да бъде изтръгната из корен.
— Господи, за какво става въпрос?
— Един адвокат на име Ингерсол, Дейвид Ингерсол, е вдигнал тревога сред дребните елементи във вашето гето. Търсят жена и млад мъж, чужденци, вероятно пътуващи заедно. Който ги намери, ще получи сто хиляди долара. Боклуците биха избили майките и братята си за такава сума! Търсенето трябва да бъде преустановено, а този адвокат — убит!… Не ме интересува как ще бъде направено, но трябва да е достатъчно бързо, за да се появи в сутрешните вестници. Трябва да бъде!
— Исусе Христе! — прошепна гласът по телефона.
— Сега е два и половина следобед — продължи Баярат. — Този Ингерсол трябва да бъде мъртъв до девет часа тази вечер, иначе всичките ножове на долината Бекаа ще започнат да режат гърлата на Скорпионите… Ще се обадя за пакета, когато чуя новината по радиото или телевизията. Ciao, scorpione Uno.
Дейвид Ингерсол, адвокат и току-що произведен в Скорпион едно, макар и само по пореден номер, затвори черния обезопасен телефон, който се намираше в стоманена каса, скрита в стената зад бюрото в офиса. Той погледна през прозореца ясното синьо вашингтонско небе. Това беше невероятно. Току-що беше получил заповед за собствената си екзекуция! Не можеше да се случи на него! Винаги е бил над насилието, над мръсотията. Той беше катализатор, координатор, генерал, оркестриращ събитията чрез влиянието и поста си, а не в окопите с „боклуците“, както тази Баярат беше описала по-нископоставените Скорпиони. Скорпионите. О, господи, защо? Защо го беше направил, защо го бяха вербували толкова бързо?… Отговорът беше твърде лесен, твърде обикновен. Причината беше неговият баща, Ричард Ингерсол, известен адвокат, прославен съдия, асоцииран към Върховния съд, човек, който успяваше.
Дики Ингерсол беше роден сред богатство, което намаляваше с тревожна скорост. Трийсетте години не бяха добри към военните, господари на Уолт Стрийт, притежатели на наследено богатство, които не можеха да забравят големите си имения от двайсетте години с купища прислужници. Те постепенно осъзнаваха, че вече не могат да ги поддържат, както и лимузините, и летните почивки в Европа. Светът, в който навлизаха, беше нечестен и непредвидим, а в края на десетилетието дойде войната и за много от тях тя беше Армагедон за една ера, за един начин на живот, който малко от тях можеха да изоставят. Те водеха дела или пропадаха в пламъци, пълнеха бойните кораби с аристокрация от военния корпус. Много не дочакаха повиквателната заповед, още по-малко Пърл Харбър. Повечето от „тяхната тайфа“ се присъединиха към британските служби. Бяха романтици, издигнати над сбирщината с униформи и правилни черти. Както го изрази един Рузвелт от Рузвелтовите в Сан Жуан Хил и Оистър Бай, а не предателят на своята класа от Хайд Парк: „Господи, по-добре така, отколкото да караш форд!“
Ричард Дики Ингерсол беше сред първите, които се записаха в армията на САЩ, във въздушния корпус, като обещаваща перспектива, с гарантирани нашивки на петлиците. Междувременно армията научи, че Ричард Аберкомби Ингерсол наскоро е получил разрешение за адвокатска практика от щат Ню Йорк. Назначиха го към правното отделение на армията, тъй като липсваха адвокати — съвсем малко имаха подходяща квалификация и никой от тях нямаше разрешително от Ню Йорк. Там беше най-трудно да се получи, затова беше и най-авторитетното.
Дики Ингерсол прекара войната като обвинител и защитник във военните съдилища от Северна Африка до Южния Пасифик, мразейки всеки миг от работата си. Накрая Америка спечели войната и от двете страни на глобуса и Дики се намери в Далечния изток. В окупираната Япония дела за военни престъпления имаше в изобилие. Много врагове бяха съдени и обесени под агресивните обвинения на Ингерсол. И изведнъж една съботна утрин той получи телефонно позвъняване от Ню Йорк в офиса си в Токио. Семейното му състояние се беше сринало. Не му оставаше нищо друго освен банкрут и неизвестност. Беше си отишъл един стил на живот.
Но армията му дължеше нещо, вярваше Дики, самата нация му дължеше, дължеше на цялата му класа, която беше управлявала страната от създаването й. Така че започна да сключва сделки. Дузини „военни престъпници“ бяха оправдани или присъдите им намалени в замяна на японски пари, насочени към сметки в швейцарски банки от индустриални семейства от Токио, Осака и Киото. Заедно с плащанията получаваше документи за участие в бъдещите корпорации, които щяха да се издигнат като феникси от бунището, каквото представляваше сега победената Япония.