Тя забравяше нещо. Той също беше убиец.
23.
Патрик О’Райън седеше на стола до бюрото си, пожелавайки си лятото да е свършило и децата да са отишли на училище — далеч на училище, благодарение на Повелителите. Не че не им се радваше, напротив. Те занимаваха жена му и й оставаше малко време за скандали. Не че не обичаше жена си, по някакъв начин считаше, че я обича, но доста се бяха отчуждили и той разбираше, че причината е в него. Средният човек можеше да се прибере у дома и да се оплаква от работата и шефа си, или от факта, че не прави достатъчно пари, а той не можеше да направи никое от тези неща. Особено за парите, след като Повелителите бяха влезли в живота му.
Патрик Тимоти О’Райън беше потомък на голямо ирландско семейство от Куинс, Ню Йорк. Благодарение на монахините и няколко свещеници в енорийската училищна система, той беше подтикнат да прескочи традиционната полицейска академия, в която бяха постъпили трима от по-големите му братя, следвайки стъпките на своя баща, дядо и прадядо. Вместо това беше решено, че Патрик Тимоти има изключителен ум, толкова над средния, че беше окуражен да иска стипендия от университета Фордам. След като беше впечатлил и професорите от Фордам, той получи още една, за да защити степента магистър в университета в Сиракуза към департамента за международни отношения, място, от което ЦРУ набираше повечето от кадрите си.
Беше постъпил в управлението три седмици след като получи степента си. След месец някои началници му намекнаха, че трябва да спазва определен стил на облеклото си. Неизгладени полиестерни панталони и оранжева вратовръзка върху синята риза, под едно зле прилягащо сако от евтин магазин просто не вървяха. Той направи всичко възможно да се подчини, подпомогнат от жена си, италианско момиче от Бруклин, което смяташе, че съпругът й изглежда добре, но въпреки това правеше изрезки от списания, показващи как трябва да се облича един мъж във Вашингтон.
Годините минаваха и както монахините и свещениците бяха предусетили, висшите ешелони на управлението започнаха да разбират, че в лицето на Патрик Тимоти О’Райън имаха един изключителен ум. Той не беше от хората, които пращаха да свидетелстват в Сената. Стилът му на обличане се беше подобрил, но езикът му беше невъздържан до грубост, безцеремонен и изпълнен с вулгаризми. Въпреки това анализите му бяха директни, стегнати и точно по същността, без да се впускат в самодоволна резервираност или заобикалки. През 1987 той предрече колапса на Съветския съюз до три години. Това нечувано изявление беше не само погребано, но О’Райън беше извикан в офиса на заместник-директора и му беше казано „да си затваря устата, по дяволите“. На следващия ден беше повишен в длъжност, повишиха му и заплатата, което потвърди аксиомата, че добрите момчета биват възнаграждавани.
В онези времена О’Райънови имаха пет деца за осем години, една твърде кризисна икономическа ситуация за редови служител на ЦРУ. Но Патрик Тимоти можеше да си го позволи, защото работата в управлението му осигуряваше сравнително евтини заеми от банките. Това, което О’Райън не можеше да приеме, беше, че резултатите от неговия труд често попадаха в центъра на вниманието, а него самия оставяха в сянка. Неговите думи биваха повтаряни на конгреси от преуспяващи контета, които говореха, сякаш бяха родени в Англия, както и от сенатори, представители, служители на кабинета по най-гледаните телевизионни шоута. Той се беше потил над тези анализи, но всеки друг освен него обираше лаврите му. Това го вбесяваше, а се разяри още повече, когато отиде направо да се оплаче на директора. Краткият отговор, преди да го отпратят, беше:
„Ти върши твоята работа, а ние ще вършим нашата. Ние знаем кое е най-добре за управлението, а не ти.“
Дивотии!
И тогава, в една неделна утрин преди петнайсет години, един перко, който се наричаше господин Нептун, дойде в неговата къща във Виена, Вирджиния, носейки в куфарчето си много от свръхсекретните аналитични доклади на О’Райън.
— Откъде, по дяволите, взе това? — беше попитал О’Райън, когато останаха сами в кухнята.
— Това е наша работа. Твоята работа, както и твоята грижа е съвсем ясна. Докъде мислиш, че ще можеш да се издигнеш в Ленгли? О, би могъл да стигнеш донякъде, но това са само пари, и то не чак толкова много. Други на твое място, ползващи това, което си осигурил, могат спокойно да пишат книги и да получават стотици хиляди, претендирайки, че са експерти, докато всъщност разчитат на твоята експертиза.
— Накъде биеш?
— Да започнем с това, че ти имаш дългове като цяло от трийсет и три хиляди долара към една банка във Вашингтон и две във Вирджиния, Арлингтън и Маклийн…