— Откъде, по дяволите…
— Знам, знам — прекъсна Нептун. — Това е поверителна информация, но съвсем не е трудна за научаване. Освен това ти имаш значителна ипотека, а енорийските училища са повишили таксите… Не завиждам на положението ти, господин О’Райън.
— Нито аз, мамка му! Смяташ, че мога да напусна и да издам собствена книга ли?
— Това не би могло да стане по законен начин. Подписал си документ, в който заявяваш, ме няма да го направиш, или поне не без редакцията на ЦРУ. Ако напишеш триста страници, когато ги прегледат, вероятно ще ти оставят петдесетина…
Въпреки това има друго разрешение, което ще приключи финансовите ти проблеми и ще подобри значително стила ти на живот.
— И какво е то?
— Нашата организация е много малка, финансово обезпечена и в същността й са заложени единствено интересите на страната. Трябва да го повярваш, защото е истина, и аз лично ще го гарантирам. Притежавам също така един плик, който съдържа чек за теб от Ирландската банка на Дъблин, на стойност двеста хиляди долара, от името на твоя велик чичо Шон Кафърти О’Райън от графство Килкъни, починал преди два месеца, оставяйки едно твърде странно, но заверено от съда завещание. Ти си единственият жив наследник, който е посочен.
— Не си спомням за никакъв чичо с това име.
— Не бих си правил труда да си го спомням на твое място, господин О’Райън. Чекът е тук и е подписан. Чичото е преуспял собственик на ферми за расови коне, това е всичко, което трябва да помниш.
— Сега ли ще го получа?
— Ето чека, сър — Нептун бръкна в куфарчето си и извади един плик. — Можем ли да обсъдим нашата организация и нейните благотворни намерения относно нашата нация.
— Защо не, по дяволите? — отговори Патрик Тимоти О’Райън, приемайки плика.
Всичко това стана преди петнайсет години и боже всемогъщи, последвалите години бяха минали прекрасно. Всеки месец Ирландската банка в Дъблин му изпращаше потвърждение за депозит на негово име в Швейцарската кредитна банка в Женева. О’Райънови заживяха охолно и легендата за заможния чичо стана истина дори само заради повтарянето й. Децата посещаваха престижни училища, а след това още по-престижни университети, докато жена му превземаше магазините и се насочи към недвижимите имоти. Те се преместиха в по-голяма къща в Удбридж и си купиха просторна лятна вила на Чесапийк Бийч.
Животът беше хубав, наистина хубав, и Патрик все по-малко и по-малко го беше грижа, че другите използват неговите заслуги, защото той се наслаждаваше на работата си. Тази толерантност изчезваше, когато някой наперен клоун се запенеше на прослушванията в Конгреса или по сутрешното телевизионно шоу със заключенията на Патрик.
Ами Повелителите? Той просто им предаваше цялата разузнавателна информация, която поискаха, рутинна, секретна и свръхсекретна. Винаги, разбира се, чрез Скорпион едно или чрез padrone. Света дево, някои от материалите бяха толкова опасни. Овалният кабинет нямаше и представа, нито пък Сенатът или Камарата. Хората там бяха или твърде политически непрактични, или твърде тъпи, или просто безотговорни… Във всеки случай Повелителите не бяха такива. Които и да бяха, те несъмнено имаха мотиви далеч от почтеността, но О’Райън отдавна беше решил, че движещата сила на Повелителите беше на първо място икономическата. Те абсолютно сигурно не бяха комунисти и още по-сигурно имаха основания да защитават страната, която ги възнаграждаваше финансово доста щедро. Което вероятно беше по-ефективно, отколкото да я оставят в ръцете на политици, които се кълняха на изборите и чийто гръбнак лесно се превиваше пред силата на парите. Така че ако Повелителите правеха по някой друг долар чрез предварителна информация, това беше чудесно в дългосрочна перспектива. Те бяха готови да направят всичко възможно, за да запазят кокошката, която снасяше тези златни яйца, в крепко здраве… Имаше още едно нещо, което аналитикът от Куинс, Ню Йорк, никога нямаше да забрави.
През един следобед в Ленгли преди дванайсет години той излизаше от процедурна конференция с група други аналитици, когато един висок, добре облечен — елегантно облечен — мъж се насочи по коридора направо към офиса на директора. Исусе, Марийо и Йосифе, това беше Нептун! Без да се замисля, младият О’Райън се приближи към него.
— Хей, помниш ли ме?
— Моля — отговори мъжът хладно, очите му бяха като две ледени топки. — Имам среща с директора и ако някога отново се приближиш до мен в присъствието на други хора, семейството ти ще изпадне в мизерия, а ти ще си мъртъв.