Аз рядко се любя с по-низше същество. О, ти си същия като съпруга ми, Тайръл, благородно животно, което винаги иска най-доброто. Аз му го дадох, както го дадох и на теб, скъпи мой. Защо при цялата тази лудост в света ти не беше на моя страна? Права съм, знаеш го, скъпи мой. Няма Бог! Защото, ако имаше, децата нямаше да умират от глад с подути кореми. Защо Господ е срещу тях? Аз мразя твоя Бог, Тайръл! Ако изобщо някога е имало Бог. Това никога не съм го знаела, наистина. Никога не си го показвал. И сега трябва да те убия, Тай-бой. Не искам. Трябваше да го сторя още в Сейнт Бартелеми, но не можах. Мисля, че padrone ме разбра. Мисля, че той усети наистина колко много те обичам, и беше достатъчно умен да не задълбава, защото и той обичаше един човек, когото не можеше да убие, макар че трябваше да го направи. Истината е, мой скъпи Тай-бой, че Скорпионите се сринаха, защото моят единствен баща не можеше да направи това, което трябваше да свърши преди години: Нептун трябваше да бъде премахнат. Той беше твърде емоционален, когато ставаше дума за любов.
С мен не е така, капитане!
— Сега — каза Баярат на шофьора до нея. — Стани бавно, отиди до вратата, излез и тичай до колата. Не се тревожи — един ранен младеж е на задната седалка. Той е мой племенник, добро момче, което е било пребито от престъпници. Докарай колата до стълбите. Натисни свирката два пъти, когато дойдеш.
— Мадам, никога не са ме карали да се държа така.
— Но сега е друго, и заради това ще си с хиляда долара по-богат. Тръгвай!
Шофьорът на лимузината тръгна към вратата далеч по-бързо, отколкото беше инструктиран и я отвори с такава сила, че от няколко маси хората се обърнаха. Между тях беше и Тайръл Хайторн от мястото си в ъгъла. Бай не можеше да види лицето му, изразяващо начумерено учудване, но други го видяха.
— Какво има, Тай? — попита Катерин Нелсън.
— Какво прави този сърдит шофьор тук?
— Нали чу рибаря от дока. Той каза, че наоколо живеят богати хора. Защо да нямат шофьори.
— Може би.
Баярат не можеше да чуе последвалия разговор. Тя имаше уши само за сигнала, който щеше да й извести, че лимузината е отпред. Той дойде — две кратки изсвирвания.
— Шофьор? — каза Хайторн по-скоро на себе си. — На Ван Ностранд? — възкликна високо. — Да излизаме от тук — каза той и избута Пул и Кати.
В същия момент Баярат стана от сепарето и се насочи към вратата с притисната към гърдите брадичка. Сега имаше две фигури, които се бяха насочили към изхода, и всяка от тях имаше намерението да изпревари другата.
— Съжалявам! — каза Тайръл любезно на жената, покрай която се промъкна, забърсвайки я с дясното рамо, и излезе в пороя.
— Хей, ти! — извика той на невидимия шофьор в лимузината, докато тичаше надолу по стълбите. Той спря, извърна се в дъжда и погледът му се насочи към жената, която току-що беше блъснал. Шенадоа Лодж, старата жена — очите! Доминик! Баярат!
Изстрелите отекнаха в дъжда. Куршумите пронизаха метала на лимузината и рикошираха в паважа, докато Хайторн избяга вляво, изведнъж усетил нещо леденостудено в бедрото си. Беше улучен! Той се хвърли, претърколи се за прикритие зад един паркиран пикап, докато друга фигура изскочи, викайки го през отворената врата на ресторанта. Баярат изстреля оставащите куршуми съм нея, отвори вратата и скочи в автомобила. Катерин Нелсън се свлече по стълбите, когато лимузината потегли с пълна скорост и изчезна в тъмнината.
Беше пет часът сутринта и Хенри Стивънс осъзна страданията, които произтичаха от работата му. Той беше в състояние отвъд изтощението, когато сънят не идваше, след като беше разбит от изненадващото прекъсване. Умът не можеше да спре, не искаше да спре, въпросите нарастваха геометрично, докато главата му се изпълни с толкова възможности и хипотези, че те изместиха всяка мисъл за сън. Да остане в леглото означаваше само да се върти непрестанно с отворени очи, загрижен, че жена му в леглото до него ще усети движенията му и както обикновено ще се събуди и ще се опита да го успокои. За това я биваше, винаги беше така. Той не можеше да го признае, но дълбоко в разсъжденията си знаеше, че нямаше да е там, където е сега, без Филис. Тя беше дразнещо разумна, винаги спокойна, като умел лоцман, който винаги насочваше правилно кораба си, без да е диктатор. Винаги беше сигурна, че съпругът й плава в бурното море без отклонения.
Беше смешно, каза си той, като седна на кушетката в остъклената веранда, че му се налага да мисли с морски термини. Единственото време, което бе прекарал по море, беше последната година в Анаполис, когато всички дипломанти трябваше да издържат десет кошмарни дни на един голям кораб, правейки се на моряци от проклетия деветнайсети век. Той едва си спомняше тези десет дни, тъй като, честно казано, прекара повечето от времето в тоалетната, повръщайки — ах, горката му глава!