— Нещата се случват ужасно бързо, Тай — отговори лейтенантът, като отстъпи от прозореца и погледна Хайторн. — Преброяването на труповете върви по-бързо, отколкото можем да се справим… Ван Ностранд и шефът на охраната му, плюс пазачът от къщичката, после старата жена, шофьорът, червенокосият мъж тук на паркинга, после Девънпорт, Ингерсол и сега О’Райън.
— Забравяш някого, нали, лейтенант? — попита Хайторн. — Доколкото си спомням, те бяха мои близки приятели, а има и твой близък приятел. Не мисля, че сега му е времето за евангелски пацифизъм.
— Ти не ме слушаш, капитане.
— Какво съм пропуснал?
— Ние не сме на хиляди мили в Карибите, където донякъде можем да контролираме нещата. Географията се е стеснила доста и има замесени дяволски много хора, които не познаваме.
— Това е логично. Нямаме програма, но знаем, че мерникът е вдигнат и Баярат систематично елиминира всички хора, които могат да бъдат следа към нея.
— Ние знаем откъде идва тя, но кой е от нашата страна? Кой контролира нещата тук?
— Ще бъде отново като в Сан Хуан — отговори Хайторн. — Ти ще поемеш мястото на Кати и ще се справяш с базовия лагер. Ще координираш моите ходове, докато постъпва допълнителна информация.
— С какво и от кого?
— С високите технологии, които явно са заменили вече хората като мен. Разбирам, че и навремето ги е имало, но ние не ги ползвахме особено, пък и лабораторните момчета не вярваха, че можем да се научим.
— Каква е техниката?
— Първо има едно устройство, наричано траспондер…
— Това е следящ модул на ултрависоки честоти — обясни Пул остро. — На определени разстояния той може да показва местонахождението ти на електронна карта.
— Така го разбрах и аз. То ще бъде в колана, който ще получиш с плика. След това има пейджър механизъм, който издава кратки електрически сигнали и нарежда на този от другия край да се свърже с мен. Два сигнала означават: когато има възможност, три сигнализират за тревога. Монтиран е в пластмасова запалка и не се улавя от детекторите за метал.
— Кой ще го контролира? — попита лейтенантът.
— Ти. Ще го настроиш по този начин.
— Ще го настроя така, че чрез смяна на кодовете да знам кой от управлението или Държавния департамент предава информация за теб. Броят им трябва да е ограничен до необходимите служители, които ще се редуват на четиричасови смени, ще бъдат охранявани и няма да имат достъп до телефони.
— Ти да не си бил в бившия ми занаят, Пул?
— Не, капитане, аз съм старши компютърен оператор на АУАКС. Фалшивата информация — умишлено фалшивата — е един кошмар, с който сме принудени да живеем.
— Чудя се къде ли е Сал Манчини?… Съжалявам.
— Недей. Ако някога го срещна, ще разбереш това от вестниците. Ще го убия, защото е толкова отговорен за смъртта на Чарли, колкото и другите! Ти подсигури хората, които ти препращат информация, да работят и на мрежите.
— Какви мрежи?
— Екраните, които фиксират местонахождението ти от транспондера. Един екип може да върши и двете работи едновременно. При два вече става несигурно.
— Не ставаме ли параноици? Палисър ме увери, че само най-опитните и доверени хора на ЦРУ ще работят за нас.
— С други думи — каза лейтенантът, — може и да е някой като покойния О’Райън?
— Ще кажа на Палисър изрично, че така трябва да бъде — каза Хайторн, кимайки бавно. — Добре, да действаме. — Тайръл стана несигурно от леглото и посочи бедрото си. — Говорех сериозно, Джаксън, стегни това нещо по-здраво.
— Ами дрехите ти? — Пул грабна бинтовете от бюрото, докато Хайторн стана, свали надолу шортите си и наблюдаваше как лейтенантът умело бинтова раната му. — Не можеш да отидеш до О’Райънови или Ингерсолови с тях.
— Дадох мерките си на секретарката на Палисър. До час всичко ще бъде доставено тук. Костюм, риза, вратовръзка и обувки. Служител на Държавния департамент не може да нарушава правилата за обличане. — Телефонът звънна и Хайторн отново се тръшна на леглото с гримаса. — Да? — каза любезно той.
— Хенри е, Тай. Поспа ли малко?
— Повече, отколкото очаквах.
— Как се чувстваш? Как е раната?
— Няма нищо, само шевовете ме стягат. Филис каза, че и ти накрая си подремнал. Никога няма да се промениш, нали, Хенк?
— Благодаря за това, за Хенк.
— Няма защо. Не съм забравил нищо и може би някой ден и ти ще попълниш липсващите страници, изгубени в Амстердам. Но засега работим заедно.
— Като говорим за това, имаш ли нещо ново? Какво стана с телефона в Париж?