— Тогава ще почакам, докато свършиш, за да ревна от щастие.
— Ако почакаш още малко, да кажем, половин час, ще можеш да викаш от радост колкото си искаш.
— Ооо?
— Преди да стигнем до следващото ни жилище, ще трябва да спрем. Аз ще трябва да спра. Няма смисъл да ме придружаваш, така че ще бъдеш сам в колата поне двайсет минути.
— Ще почакам дотогава. Смяташ ли, че шофьорът ще се обиди, ако го помоля да вдигне преградата между нас?
— Защо му е? — Баярат спря и очите й светнаха. — Аз съм сигурна, че той не разбира италиански. Ти говориш само на италиански с твоята актриса, нали?
— Моля, сеньора, тя разбра, преди да замине за Калифорния. Тя знае, че говоря английски. Каза, че го е усетила по очите ми, когато сме били с други хора — как съм се смеел с очи, когато са казвали нещо смешно…
— Ти си признал, че говориш английски?
— Ние го използваме през цялото време по телефона. Какво лошо има?
— Всички си мислят, че ти не говориш английски!
— Грешиш, Каби. Журналистът в Палм Бийч мислеше другояче.
— Той е без значение, вече е…
— Той е какво?
— Няма значение.
— Адресът, мадам? — попита шофьорът, чул, че италианската реч спира.
— Да, ето го. — Бай отвори чантичката си и извади парче кафява хартия, на която бяха изписани арабски букви, закодирани с думи и числа. Декодирайки го по памет, тя прочете на глас номер и улица в Силвър Спринг, Мериленд. — Знаете ли къде е?
— Ще го намеря, мадам — отговори шофьорът. — Няма да е проблем.
— Вдигнете преградата, моля.
— С удоволствие, мадам.
— А тази твоя Анжел говори ли на други за тебе? — попита Баярат сърдито, неприятно, обръщайки се рязко към Нико.
— Не зная, Каби.
— Актрисите са лесни, те са ексхибиционистки и винаги търсят популярност.
— Анжелина не е такава.
— Видя всичките снимки във вестниците. Пък и тези слухове…
— Това, което пишеше, беше ужасно.
— Как мислиш, че се е стигнало до тях?
— Защото е известна личност. И тримата го разбрахме.
— Тя го е планирала. Цялото! Това, което иска от тебе, е реклама, нищо повече.
— Не ти вярвам.
— Ти си глупаво момче от доковете. Какво изобщо можеш да разбереш? Ако тя знаеше кой и какво си всъщност, би ли повярвал, че ще те погледне втори път?
Николо се умълча. Накрая проговори с облегната назад глава.
— Права си, Каби, аз съм нищо, никой. Надминах себе си, вярвайки на нещо, в което не трябваше да вярвам, заради вниманието и хубавите дрехи, които нося в тази твоя голяма игра.
— Целият живот е пред теб, скъпо мое момче. Считай всичко това за опит, който ще ти помогне да се превърнеш в мъж… А сега бъди тих, искам да помисля.
— За какво трябва да мислиш?
— За жената, с която трябва да се срещна в Силвър Спринг.
— Аз също трябва да помисля — каза момчето от доковете на Портичи.
Хайторн облече новите дрехи с помощта на Пул, който оправи връзката му, отдалечи се и даде оценка:
— Знаеш ли, не изглеждаш лошо като цивилен.
— Чувствам се като в усмирителна риза — каза Тайръл, напъвайки врат от яката.
— Кога за последен път си бил с вратовръзка?
— Когато свалих униформата. — Телефонът звънна и Хайторн се завъртя болезнено към него.
— Остани където си — каза Пул. — Аз ще се обадя. — Той отиде до бюрото и вдигна телефона. — Да?… Аз съм помощникът на капитана. Моля, изчакайте. — Той закри слушалката и се обърна към Тайръл. — Леле-мале, обаждат се от канцеларията на директора на ЦРУ. Той иска да говори с теб.
— Кой съм аз, за да откажа? — каза Хайторн, наведе се предпазливо към леглото и вдигна телефона. — Хайторн е.
— Директорът желае да говори с вас, сър. Моля изчакайте.
— Добър ден, капитане.
— Добър ден, господин директор, предполагам знаете, че съм в запаса.
— Знам повече от това, млади човече, и то със съжаление.
— Какво искате да кажете?
— Говорих със секретаря Палисър. Като него и аз бях част от изключителната каша на Ван Ностранд. Боже господи, този човек беше безупречен.
— Той беше длъжен да бъде безупречен, сър. Но също така е и мъртъв.
— Той знаеше кои бутони да натисне. Ако нещата се бяха развили по друг начин, ние погрешно щяхме да се оневиним един друг в светлината на неговите, така наречени, заслуги. Беше съвършен актьор и аз, както и моите колеги му повярвахме безрезервно.
— Какво направихте за него?
— Пари, капитане, преведохме му над осемстотин милиона долара, прехвърлени на различни европейски сметки.
— Кой ще ги получи сега?
— За такива суми, предполагам, че ще се стигне до международен съд. Първо, когато настъпи моментът, ще трябва да разкрием нелегалните трансфери. Аз ще си подам оставката, разбира се.