Реймънд Жилет, директорът на Централното разузнавателно управление, се облегна на бюрото и замасажира с пръсти острата болка в главата си. Смущаващо, споменът за Сайгон се беше върнал при него, изпълвайки го с гняв и тъга, и той не знаеше защо. После изведнъж разбра — причината беше Тайръл Хайторн, морският офицер от запаса. Приликата със Сайгон беше болезнено остра.
Във Виетнам един офицер от военновъздушните сили, възпитаник на Военновъздушната академия, бил улучен заедно с екипажа си и те скочили с парашути от горящия самолет близо до границата с Камбоджа, на по-малко от пет мили от замаскираните криволичещи снабдителни пътища на Хошимин. Как беше оцелял човекът през джунглите и блатата, избягвайки виетнамците, само един господ знаеше, но той беше успял… Беше си проправял път през реки и гори, ял горски ягоди и корени, докато стигне на приятелска територия. А разказът, който донесе на разузнаването, беше невероятен.
Видял един скрит огромен комплекс с размерите на двайсет футболни игрища, изкопан под планините, в който стотици танкове, цистерни и бойни машини изчезваха през дневните часове, само за да продължат отново на юг през нощта. Според младия офицер това било също и склад за амуниции, защото той виждал да влизат пълни военни камиони, а после да излизат празни.
Видения от Втората световна война, германската ракетна база Пенемюнде, изпълваха въображението на разпитващия офицер от разузнаването, който сега седеше на бюрото си като директор на ЦРУ. Да се бомбардира, да се разруши напълно и да се закрие такъв стратегически комплекс щеше да бъде не само огромна победа, но също значителен и необходим психологически тласък за военната машина, която се задъхваше от постоянството на един враг, който нито искаше, нито броеше телата на своите.
Къде беше това огромно светилище, достатъчно, за да побере цяла дивизия заедно с техниката? Къде?
Младият офицер от военновъздушните сили не можеше точно да го отбележи на картите. Той се беше крил и борил за живота си на земята. Все пак той знаеше координатите, на които е бил свален в небето, и вярваше, че ако го спуснат долу с парашут в района, би могъл да повтори собствения си път. Беше сигурен, че отново ще достигне хълмовете срещу планинското скривалище, откъдето беше наблюдавал движението. Не само сигурен, а и категоричен. Имало само една такава група хълмове „като топки зелен сладолед една върху друга“, но тя не била отбелязана на въздушните карти.
— Не мога да ви накарам да направите това, лейтенант — беше казал Жилет. — Загубили сте трийсет килограма и физическото ви състояние не е добро.
— Мисля, че може и трябва, сър — отговори пилотът. — Колкото по-дълго чакаме, толкова по-объркана става паметта ми.
— За бога, това е просто още един склад…
— Една поправка, сър, това е Складът. Никога не съм виждал подобно нещо, нито пък вие. Това е все едно да се обърне част от Големия каньон настрани и да се вкара вътре! Пуснете ме да отида, капитане, моля ви.
— Тук нещо не е наред, лейтенант. Защо сте толкова ентусиазиран? Вие сте разумен човек, не ламтите за медали, а това би могло да бъде много опасна операция.
— Имам всички основания, които са ми нужни, капитане. Двамата мои помощници скочиха с мен. Те се приземиха близо един до друг в полето, докато аз паднах сред някакви дървета на около половин миля от тях. Хвърлих парашута си под едни храсти и побягнах към полето с всичка сила. Стигнах до началото му едновременно с група войници, които идваха от другия край — войници в униформи — не деца в пижами — аз клекнах в тревата и наблюдавах как тези гадове наръгаха с байонетите си моя екипаж! Те не бяха само мои приятели, капитане, единият от тях ми беше братовчед. Войници, капитане! Войниците не убиват с байонетите си пленниците на полето… Разбирате ли, трябва да се върна там. Сега. Преди всичко да се е замъглило.
— Ще получиш цялото осигуряване, което можем да осъществим. Ще носиш най-съвършената апаратура за комуникации и всяка твоя стъпка ще бъде следена. Хеликоптерите „Кобра“ никога няма да бъдат на повече от три мили от твоята позиция, готови при твой сигнал да се спуснат и да те приберат.
— Какво повече мога да искам, сър?
Много повече, млади човече, защото и ти не разбираше повече от мен. Тайните операции не стават по този начин. Там имаше друг морал, друга етика, кредото на която е „свърши работата на каквато и да е цена“.