Младият офицер излетя на североизток с един виетконгски предател, който беше живял до камбоджанската граница. И двамата бяха спуснати с парашути през нощта в района, където беше паднал самолетът на пилота. Двамата започнаха повторното преминаване на пътя. Жилет, капитанът от разузнаването, отговорен за мисията, отлетя на север, южно от Хошимин, присъединявайки се към екипа на тайните служби, проследяващ проникването на двамата.
— Къде са „кобрите“? — попита разузнавачът от Сайгон.
— Не се тревожи, капитане, на път са — беше отговорът на полковника.
— Досега трябваше да са тук. Нашият пилот и другият се приближават. Чуйте ги!
— Ние слушаме — каза майорът, който работеше на радиостанцията. — Спокойно. Почти са стигнали и знаем точно позицията им.
— Ако те дадат сигнала, значи са на хиляда метра от целта — добави полковникът.
— Тогава пращайте „кобрите“! — изрева капитанът от Сайгон. — Това е всичко, което искахме да направят!
— Когато го направят — каза полковникът.
Изведнъж се чу припукване, последвано от залп изстрели. След това мълчание — страшно мълчание.
— Това е! — изкрещя майорът. — Те са отрязани. Свържи се с бомбардировачите, да тръгват и да изсипят всичко, което имат! Ето координатите!
— Какво искаш да кажеш с това, че са отрязани? — извика Жилет.
— Те очевидно са били разкрити и убити от виетнамски патрул, капитане. Дадоха живота си за една изключителна операция.
— Къде, по дяволите, бяха „кобрите“, хеликоптерите, с които трябваше да ги приберат?
— Какви „кобри“? — каза майорът от тайните служби саркастично. — Ти си мислиш, че щяхме да провалим всичко с „кобри“, летящи на няколко мили от целта? Те щяха да бъдат засечени от радар, а това е дяволска планина.
— Какво значи това! — изкрещя капитанът. — Аз дадох дума на този пилот!
— Своя дума — каза полковникът. — Не нашата. Ние се опитваме да спечелим война, която губим.
— Вие, копелета! Аз дадох на този пилот обещание…
— Твоето обещание, не нашето. Между другото, как ти е името, капитане?
— Жилет — отговори объркан офицерът от разузнаването. — Реймънд Жилет.
— Отсега го виждам: бръсначът на Жилет прерязва главна транспортна артерия. Имаме големи връзки в рекламата.
Реймънд Жилет, директор на Централното разузнавателно управление, вдигна глава, разкърши врат и отиде до вратата на офиса си. Той щеше да говори лично с всеки човек от комуникационния екип, гледайки го в очите и използвайки жизнения си опит, и да познае, ако някой не беше чист. Дължеше го на мъртвия офицер от ВВС и неговия виетнамски водач отпреди толкова години. Дължеше го на Тайръл Хайторн, на когото беше дал дума само преди минути. Трябваше да направи повече от това, трябваше да изучи всеки мъж и жена, в чиито ръце бе животът на Хайторн. Той отвори вратата и каза на секретарката си:
— Хелън, искам да извикаш целия екип за Момиченцето. Всички да ме чакат в оперативната стая след двайсет минути.
— Да, сър — каза сивокосата жена на средна възраст, като стана и заобиколи бюрото си. — Но първо, аз обещах на госпожа Жилет да я уверя, че сте си взели следобедното хапче. — Секретарката извади таблетка от малка пластмасова кутийка, сипа вода от термоса в една картонена чаша и подаде и двете на нетърпеливия директор на Централното разузнавателно управление. — Госпожа Жилет настоя да ползвате вода от шишето, сър. Дестилирана е.
— Госпожа Жилет може да бъде дяволски досадна, Хелън — каза директорът, лапна хапчето и отпи от водата.
— Тя иска да сте във форма, сър. Освен това настоява, както знаете, да поседите минута-две, за да може да се разтвори. Моля седнете, господин директор.
— Вие двете заговорничите, Хелън, но аз няма да го позволя — каза Жилет усмихвайки се и седна на широкия фотьойл пред бюрото на секретарката си. — Мразя тези проклети неща, карат ме да се чувствам сякаш съм изпил три бърбъна, без да изпитвам удоволствието от тях.
Изведнъж, без някаква причина, Реймънд Жилет се свлече от стола, направи гримаса, задави се, притисна пръсти към лицето си и затихна пред бюрото на секретарката с разтворена уста. Беше мъртъв.
Секретарката се втурна към вратата на офиса, заключи я и се върна към трупа. Тя изтегли тялото далеч от бюрото, към кабинета на директора и го постави на дивана под северния прозорец. Върна се във фоайето, затваряйки вратата на шефа след себе си, и бавно, дишайки тежко, вдигна тайния телефон. Набра номера на офицера на специалния екип по операцията „Момиченцето-кръв“.
— Да? — каза мъжки глас по линията.
— Аз съм Хелън от офиса на директора. Той ми каза да започвате проверка на техниката си веднага след като получите сигнал от капитан Хайторн.